Начало - Статии и новини - Виноличности - Диалог с Александър Велянов
Виноличности
   

Диалог с Александър Велянов

11 октомври 2010, Ясен Захариев

Диалог с Александър Велянов

Александър Велянов е български винар, който не иска или не може да се установи на едно място.

Работата му е свързана предимно с пътуване и то предимно в Австралия, където заедно със Стивън Блек движи най-известния си проект Two Friends. Вината със същото име са и най-известният бранд, зад който стои Алекс Велянов.

За неговата визия като технолог и не само, за настоящите му и бъдещи проекти, разговаряме в началото на един студен октомври, в кафене близо до Южния парк.

На едно място български журналист те нарича “виненият ездач”. Какво означва това и харесва ли ти?

Готино звучи във всеки случай. Май тръгна от там, че веднъж говорихме с него за това, че искам да си купя мотор и от това, че непрекъснато съм на път, та двете неща някак се вързаха. Харесва ми как звучи.

Идеята за Two Friends твоя ли е, или на Стивън Блек? Как изобщо ти хрумна и кога?

На мен ми хрумна. Всъщност това е мой проект, в който Стивън пасва идеално. Аз го движа, но тъй като правенето на вино никога не би трябвало да се възприема като самостоятелен процес с участието само на един човек, си мисля, че не беше редно да се казва “Алекс Велянов”. Много голяма част от времето ме няма в Австралия и Стивън има много голям дял в това какво се случва в избата, когато мен ме няма там.

Какво те привлече най-силно в Австралия?

Всичко. Най-вече това, че е толкова различно място и в същото време … то е много приятелско, кара те да се чувстваш като вкъщи. Нали знаеш, обикновено човек, като отиде на някое място, което е много различно, той стои нащрек. В Австралия нямам такова чувство. Освен това хората са страхотни. 

Очевидно имаш повече от Two Friends в Австралия. Оказва се обаче, че имаш приятели и в Нова Зеландия, откъдето се очаква нова версия на Two Friends. Какво се случи там?

Нямам чак толкова много приятели в Нова Зеландия. Гледай сега, аз съм на 36 години и съм бил двадесет пъти в Австралия. Имам горе-долу 15 гроздобера там. В един момент човек почва да си прави някаква равносметка и за мен тя беше много проста: окей, аз обичам Австралия, обичам Бароса, обичам това, което правя там, обаче има толкова други места, където може да се прави вино, при това добро. А и работата в избата в Бароса ме ограничава, защото там не мога да правя качествени бели вина. А пък аз съм луд фен на ризлинг и за известно време правех такъв в Клеър валей. Обаче ризлинг се продава адски трудно и се получи така, че правех едно вино, което беше за много, ама много ограничен кръг от хора. Това само по себе си не беше лошо, начесах си крастата, но ми се искаше да направя нещо повече, а с ризлинга от Клеър не се случваше.

И за това реши да отидеш в Нова Зеландия?

Идеята за Нова Зеландия е от много време, още от 1999, когато се запознах с Питър Шулц. Той е новозеландец, който прави вино в Бароса. Правехме с него партита в мавзолея до Сепълтсфийлд с много храна, с адски много вино, с джойнтове…

Това с джойнтовете ще го изрежем…

Защо? Знаеш, че в Южна Австралия джойнтовете са легални.

Така е. Някои смятат, че освен виното това е другата причина за икономическия растеж на щата. Та какво се случи с Питър Шулц?

Той все още си е в Бароса. Оказа се обаче, че познаваме много хора в Европа. И двамата се смятаме за ученици на един много странен винар, един от старите майстори в Бордо. Казва се Питър Виндинг-Диърс. Той е датчанин всъщност и аз имах щастието да работя с него в България. Но това е друга история. Всъщност когато споделих с Питър Шулц, че искам да правя вино в Нова Зеландия той ме насочи към братовчед си – Дейвид Шулц, който също винарстваше известно време в Бароса, след това ходи в Испания и в Аржентина. С Дейвид също имахме няколко хубави напивания в Бароса и така се разбра, че сме на една вълна. В крайна сметка Дейвид се установи в Марлборо през 2004. Аз отидох там през 2007, където с още двама приятели работихме във Villa Maria. Това беше стратегически избор, защото Villa Maria приемат грозде от всички подрайони на Марлборо и така лесно можеш да видиш какво ти предлага района като разнообразие и специфика. Между другото трябва да благодаря на Катя Гаргова за подкрепата й тогава!

Какви лозя избрахте за новозеландските Two Friends?

Първо отидох още веднъж в Нова Зеландия, за да се ориентирам още по-добре в региона. Блоковете там са доста големи и реално това, което направихме с Дейвид беше да изберем отделни редове, според това, което ни интересува.

Къде винифицирахте?

В една изба под наем, която се казва Sugar Loаf.

Кога ще можем да видим Two Friends от Нова Зеландия?

До броени дни ще дойдат три вина. Едното е совиньон блан – по-евтиния и масов вариант, без много заигравка. Другото е сингъл винярд пино гри – леко дъбов стил, типичен за Марлборо. За мен това все още е много странен сорт. Опитвах много пино гри там и почти нищо не ми хареса. Шашав стил е, защото разликата дойде в момента, когато започнах да пия вината като пино гри. При дегустирането има една битка между участието на дъба и този цветист характер, който вадят. Както е примерно при вионието – има разнобой. Ако няма толкова дъб, като че ли се възприема по-лесно. Нещата си идват на мястото обаче, когато започнеш да пиеш. Тогава пино гри се оказва една много добра алтернатива на шардонето, според мен. Третото вино е сингъл винярд совиньон блан, който идва от Ауатере, по-студената част на Марлборо. Там сме повече в посока аромати на аспержа, коприва, зелен тип нюанси. Направихме и малко пино ноар, но той не е готов. Ще дойде догодина.

Какво впечатление би искал да предизвикват тези твои вина?

За мен винаги е било най-важно да правя интригуващи вина. Мейнстриймът не ми е любопитен. Не ми е самоцел да бъда различен, но в България имаме толкова много еднакви вина, че просто не е истина. За съжаление е така. Много са факторите. Не казвам, че колегите не са креативни. Проблемът е свързан с много неща и с това, че различни хора купуват всъщност грозде от едни и същи места или използват едни и същи консултанти и т.н. В последно време има обаче раздвижване.

През последните години интересът към виното у нас се споделя от все повече хора. Има вече различни медии, курсове по дегустация, винени журналисти, та даже и философи, които се упражняват по темата. Как изглежда тази “профанизация” от гледната точка на един технолог?

Хубаво е, че има много хора и медии, които се занимават с вино къде по-професионално, къде по-лаишки, но проблемът е, че голяма част от тях са клакьори. Клакьори на някой друг. Съжалявам, че го казвам, но го мисля наистина. И всъщност колкото и да са различни, те изглеждат униформени, за съжаление.

Като вината?

Да, като вината. Иначе е хубаво, че се случват някакви неща, но като цяло няма много нови, свежи сили. На различни места виждаме едни и същи хора. Аз не намирам някакво кой знае какво увличане. От друга страна има едно капсуловане на тези медии. Бакхус не прилича на себе си, а DiVino пък има много ограничен кръг от хора, които го посещават, или пък, по-скоро малко са тези, които имат мнение и са готови да го споделят чрез постове, а и повечето избират да са анонимни. Като цяло винените медии са доста затворени.

Какво прави Алекс Велянов в България, което не е тайна, и ще видим ли някой ден Two Friends не от Новия свят, а от родно лозе и изба?

Алекс Велянов прави в момента вино във България. Имам всъщност три проекта – червени, два от които са пак с two friends (двама приятели), но са с различни френдс, а другият е само френдс – общо, защото са много тези, които помагат.

Работя по едно по-фино вино, което да има силна експортна насоченост. Всичко, което правим е в смешни обеми на фона на другите. Това, че ще преработим 10 тона грозде за тези три проекта даже ми се вижда много. Но те няма да са Two Friends, защото Two Friends е свързано с моите пътувания, а България за мен не е посока, в която да пътувам. Мисля за себе си, че съм един говорещ български език австралийски винар, отколкото обратното. Българин съм, но това, което се случва тук не ми е особено интересно. Да правиш вино в България е изключително трудно. Трудностите, с които един български винар се сблъсква са най-вече комуникационни. Ако вземем равнис по отношение на взаимоотношенията между лозарите и винарите, които са тук и тези, които са там, се питам защо да си причинявам тази болка? Няма смисъл.

Така ли да го завършим този разговор? С “няма смисъл”?

Не, не. Разбира се, че има смисъл. Но аз не се виждам в позиция… много ми се иска да се включя в някакъв истински готин проект тук. Но това е големият проблем, че за да направиш нещо сериозно, трябва да си на едно място, а аз пътувам. Първо трябва да си отговоря на въпроса къде стоя, а след това, като се установя на едно място, да започна работа с лозарите за едни по-трайни отношения. Много хора смятат, че страдам от комплекси и не искам да се идентифицирам като български винар. Не е така. Просто виждам, че тук е болезнено да правиш вино. Освен това нямам ресурс в България.

Значи Алекс Велянов все още експериментира и търси себе си?

Да. Ето сега имам едно интересно предложение за Чили, което ще трябва внимателно да обмисля. Стивън иска да се включа повече в работата в Бароса, така че... ще видим, нещата се развиват.