Начало - Статии и новини - Места - По пътя на коприната, обратно до Китай
Места
   
По пътя на коприната, обратно до Китай

10 януари 2019, Юлия Костадинова

Да идеш до Китай в съвременния свят, където повечето самолети са с комфорта на маршрутни таксита, брои ли се за предизвикателство? Струва ми се, че да. Но по-интересното беше, че там ме очакваше нещо наистина неочаквано – среща с миналото!
Древната култура на Китай, изящният порцелан и вкусната кухня винаги са ме привличали, но като че ли не бях подготвена за съвременния Китай – смесица от задъхано развита икономика и символи от детството ми – сърп и чук, пионерски връзки и гигантски портрети на хора без много коса. Така започна всичко...

В средата на септември, в разгара на кампанията, по покана на организаторите на Belt & Road Wine Competition and Exhibition посетих най-бързо развиващата се винарска област на Китай – Нинся. Това е малка област, разположена на 1100 км северозападно от Пекин, в Централен Северен Китай, точно под Вътрешна Монголия, от която я дели внушителната планина Хълан (наричана още Хе Лан, Хелен или Алашан).

Нинся е интересна, миниатюрна в сравнение с останалите провинции зона, в която освен китайци – основна част от населението – живеят още и хуейци, както и манджури. Хуей са етническа група в Китай, съставена предимно от мюсюлмани. Те наброяват около 10 милиона, на фона на близо 1,5 млрд. за цял Китай, говорят на мандарин (китайски) и някои други диалекти и всъщност са концентрирани като население тъкмо в Нинся, която е известна още и като Хуейски автономен регион. Местоположението им там не е случайно. Те се намират в началото на Пътя на коприната. Всъщност ислямът в Китай идва чрез арабски и персийски търговци, тъкмо по Пътя на коприната. Това беше другото, за което не бях подготвена – редом до червените фенери в главния град на областта Инчуан (малък град, едва с 4,5 млн. жители) можете да видите доста пищни джамии.

Кухнята също е интересна смесица – близо до това, което познаваме като китайска храна, но предимно с агнешко и овнешко месо, най-често задушено и впоследствие щедро овкусено с пикантни и сладко-кисели сосове, оцет, чесън и подправки.

Но да се върнем на коприната... Не само ислямът, но и лозата пристига в Китай, тръгвайки от родната й люлка – страните около Черноморския басейн. Или с други думи, така както за нас Пътят на коприната е доставял безценния плат и редки подправки, така божествената напитка достига до древен Китай по същия път в обрат-на посока. Какво се случва с виното и Китай днес ще ви разкажа малко по-нататък, а сега малко повече за този прастар търговски път.
 

Историята на древния Път на коприната
Пътят на коприната свързвал по суша и море Китай със Средиземноморието. Понеже коприната представлявала най-важната част от транспортираните стоки по него, маршрутът е наречен Път на коприната (Seidenstra?e) от географа Фердинанд фон Рихтхофен през 1877.
Най-великият път, свързващ Изтока и Запада, възниква през II век пр.Хр. и за пръв път е изминат от китайския пътешественик и дипломат Чжан Цян. Той бил изпратен на Запад с дипломатическа мисия от династията Хан, за да търси съюз с други народи, срещу постоянните атаки на племето хунну (населявало днешна Монголия, Северен Китай и Южен Сибир). По пътя обаче Цян е заловен от хунну и държан в плен цели 10 години. След като успява да избяга, той продължава пътуването си до Централна Азия, само за да установи, че племената в Централна Азия отказват да влязат в съюз с династията Хан. Макар мисията на Чжан Цян да се проваля, тя има важно значение за обмена на информация и за установяване на търговски връзки. Хората научават за невиждани и нечувани дотогава платове и подправки и започват да обмислят възможностите за доставянето им. Коприната, която била много ценена от персите и от римляните, поставя началото на търговията със стоки по Пътя на коприната.

След падането на династията Тан през X век започва упадъкът на Пътя на коприната - период, който продължава до XIII век. Засиленият интерес на европейците към азиатските стоки става причина да започне да се търси и морски маршрут до Азия. Такъв бива открит през XV век, което за пореден път нанася съкрушителен удар върху търговията по Пътя на коприната. При по-малко разходи и опасности много повече стоки, които иначе трудно се превозват по Пътя на коприната, вече успешно се транспортират по море. Освен това в Персия започва развитието на бубарството и това води до отмирането на този древен търговски маршрут.
 

Виното – следващото голямо нещо в Китай
Причината да се озова в Нинся – считана за най-бързо развиващата се винена провинция на Китай, бе международната конференция и състезание Belt & Road Wine Competition за вина от страни, които се намират именно по Пътя на коприната. Интересна концепция сама по себе си, която (очевидно) има за цел преди всичко да свери часовника на производителите от новата китайска вълна с тези на по-близките до тях страни като култура и опит. Освен китайски вина в състезанието участваха още арменски, грузински, израелски, ливански, руски, турски и украински. Съвсем обективно погледнато, си тръгнах от този конкурс с по-добро самочувствие, напълно уверена, че българското вино няма кой знае какви конкуренти (засега) на Изток. Това, разбира се, бързо може да се промени.

Както всичко в Китай, инвестициите във виното също са, меко казано, впечатляващи. По време на нашия престой посетихме няколко винарски изби, като всички те имаха собствени лозя от над 100, а често повече от 1000 хектара. При това земята е държавна собственост и в най-добрия случай може да я вземете под аренда за максимум 70 години. Въпреки този факт обаче инвестициите в безкрайни лозови масиви продължават, и то не само в Нинся, а из цял Китай.

Включително и в Тибет - съвсем сериозно. Статистиката е красноречива: в момента Китай е на второ място по лозови насаждения в света след Испания. След това се нареждат Франция и Италия. Има обаче едно но. Повечето от тези огромни новозасадени площи са с десертни сортове и едва 20-ина процента от тях са за производство на вино. Просто в Китай условията за отглеждане на vitis vinifera са доста неблагоприятни. Какви са предизвикателствата? Много тънък почвен слой с малко хранителни вещества и много ниски температури през зимата. Това ще рече, че онези лозя, които не са с двураменен или друг, разреден Кордон, подходящ за машинно загрибване (всякакви чашовидни или гъсто разположени Гуйо формировки), се загрибват на ръка всяка зима и съответно се осъществява обратната процедура, пак ръчно, през пролетта. А това са все пак по-високият клас вина. Ето защо, ако ви попадне бутилка китайско вино, не го подценявайте, то наистина е скъпо във всякакъв смисъл...

Китайските професори по земеделие, разбира се, сериозно се опитват да спечелят надпреварата с природата, прилагат на практика всички техники и способи за обогатяване на хумусния слой, които са известни по света. Стигнали са и до втора база, така да се каже, тоест вече започват по-осъзнато да подбират подложките и най-вече – сортовете. Интересни резултати там дават марселанът по мое мнение, както и познатият вече у нас дорнфелдер, на който те казват дункелфелдер.

Вероятно можете вече да си представите, че лозята са абсолютно впечатляващи, като само в региона на Нинся площите са близо 0,5 млн. му (му е тяхната мерна единица за площ, която се равнява на малко над половин декар, или 0,06 хектара). Тоест говорим за над 33 000 хектара и (вече) над 100 винарски изби! Сортовото разнообразие е базирано на добре познатите ни френски сортове от Бордо, защото самото Бордо е символ на статус и култ в държавата на драконите и червените фенери. Преобладават насажденията с каберне совиньон и мерло (над 60-70%), следвани от каберне герниш (Cabernet Gernisht), което е китайското име на карменера. Това обаче също се променя, както стана ясно малко по-нагоре. Като местен сорт те посочват един вид розово грозде с големи зърна – лонгян (окото на дракона), принадлежащо към vitis vinifera. Интересно е, че по време на съзряване, подобно на  червения мискет, драконовите очи потъмняват почти до тъмночервено. И още по-интересно: самите китайци посочват, че предполагат тясна роднинска връзка с хамбургски мискет и червен мискет от България (изписан беше по следния невъобразим начин: Tchervien Muskate).

Както повечето неща в Китай, така и нашето състезание беше изтъкано от контрасти, подобно на сладко-киселия сос – имахме някои наистина добри вина, имахме и други моменти със странна смесица от местни сортове и технологични грешки. Направи ми впечатление и това, че при откриването на конкурса с церемония, след която Евровизия би ви се видяла като пост-на провинциална постановка, китайските организатори ни се поклониха и ни благодариха, че ще служим като жури в състезанието, където Изтокът среща Запада. Силни и въздействащи думи!
Из избите

Сигурна съм, че европейците не отиват в Китай, за да обикалят винарни. Единият тип туристи се втурват към Великата китайска стена, както и към всички храмове и мавзолеи, а туристите от другия тип предпочитат тесните улички с пържените скорпиони и всевъзможни автентични удоволствия. Надали в момента съществува западен турист, самостоятелно решил да изследва потайностите на китайската винена индустрия (макар да има организирани турове за желаещи!), още повече в страна, където ужасно малко хора говорят западни езици, включително английски. Затова и ние като част от международното жури и конференция с огромна благодарност приехме възможността да посетим три винарски имения. За нас бе привилегия, но и истинска мисия в духа на Чжан Цян.
 

Винарска изба Лилан (Lilan winery)
Това е една от бутиковите изби на Нинся, с едва 380 хектара. Правят само две вина - едно бяло шардоне в дъб (опитахме реколта 2013 с доста подправки, но землисто и свежо) и едно червено мерло & каберне совиньон (то пък беше от 2017 реколта и по тази причина пурпурно на цвят, младо и всъщност атрактивно, в т. нар. international стил). Истината е, че имат и розе, но за него е по-добре да не ви разказвам. Самата изба е построена сред лозята и до нея се стига по дълга алея, залесена с брезички, а отвътре е оборудвана с впечатляващи, супермодерни, нови дъбови ферментатори от френска дървесина. По принцип туровете из всички винарски изби не бяха кой знае колко продължителни и ми направи впечатление, че и трите имения, които посетихме, предлагат 2 до 4-5 вина максимум в портфолиото си. Някак си всичко много ми приличаше на България преди десетина - петнайсет години, само липсваха везаните покривки, бъклиците с дрян, както и легендите за траките...

Шато Михоп (Chateau Mihope)
Изключителна винарска изба, където цялата инвестиция е на стойност над 22 млн. евро, но не по тази причина там бе може би най-доброто ни посещение. Сградата е изцяло от мрамор и бял камък, изградена донякъде в стилистиката на по-малките замъци в долината на Лоара, с елегантен и скъп интериор в черно-бяло. Собствеността е на същите хора, които притежават компанията за климатици и битова електроника Midea. Но освен всичко там ме очакваше най-приятната изненада – оказа се, че консултант на Chateau Mihope е моят добър приятел Марк Дворкин (свързан емоционално и вече близо 20 години с България, изградил избата Беса валей и вината с марка Enira). Много е вълнуващо да откриеш следите на приятел на другия край на света и бях повече от любопитна да опитам неговата работа тук.

Около избата се простират лозята върху 1010 хектара сякаш до самото подножие на внушителната планина Хълан. Веднага си личи френският почерк – на гъсто засадени лозички (220 лози на му, което е малко над 400 в декар), във впечатляващо добро здраве, вече достатъчно добре обагрени. Бяха приключили с гроздобера на шардоне, вионие и ризлинг преди около 2 седмици и сега предстоеше да стартират с мерло, следвано от сира, марселан и каберне совиньон. Естествено и тук всичко се загрибва ръчно преди зимата, но въпреки това са имали измръзвания през януари и май, тоест реколтата тази година ще е доста по-слаба. Въпреки това опитахме може би най-доброто шардоне реколта 2017, доста надъбено но с класически аромати и може би първото вино с потенциал според мен. Без да лаская Марк, но си личи професионалната работа в избата и безупречната хигиена в помещенията за ферментация и отлежаване го доказа по време на обиколката ни.

Червеният им купаж е 85% каберне совиньон и 25% мерло, реколта 2016, с доста конфи нос, но с усещане за зрял плод и кадифени танини във вкусовата част. Определено има усещане за сладост във финала на вкуса, което явно е търсен ефект (остатъчните захари са 5,7 г/л). Виното е отлежавало 14 месеца във френски барик.

Третото вино, което ни предложиха извън стандартната програма за дегустации, бе първата им реколта ризлинг (2017), без дъб, с ферментация в иноксови съдове и два месеца интензивен батонаж, който много ми допадна със своето леко маслено тяло и сладки екзотични плодове. Киселините му са едва 5,9 г/л при 2,4 г/л остатъчна захар, но бъдещето на този сорт изглежда обещаващо въпреки естествено високото pH в почвите и съответно – ниски киселини. Това, разбира се, подлежи на малка корекция и резултатът е доста приятен.

Винарска изба и шато Юанши
(Chateau Yuanshi Winery)

Едно не чак толкова ново шато, изградено през 2008, но наподобяващо класическите китайски укрепления от династията Сун. Камъкът и дървото преобладават навсякъде, а подземията със стотиците френски бъчви също казват доста за този амбициозен проект. Тук подходът е доста по-модерен; при вината (едно шардоне и червен купаж от каберне совиньон & каберне фран), почти няма дъб или е много малко. Единственият проблем отново са високото pH в почвата и краткият живот на лозичките. Както навсякъде в Нинся, така и тук лозовото растение живее максимум 15 - 20 години и загива...

И така, ако ви попадне бутилка китайско вино, не го подценявайте, защото то е плод на десетократно, понякога и стократно повече усилия, труд и вложения, отколкото божествената напитка, отгледана в нашата благословена земя!