За винената култура или как се сбогувахме с нещо, което не видяхме 03 Октомври 2011
Да се продава вино в България никога не е било лесно или поне откакто аз имам спомени за това.
Борбата с домашното вино и двулитровите пластмасови бутилки никога не е спирала, но в последните няколко години започва да ми заприличва на борба с вятърни мелници. Един от най-често развиваните въпроси по литература в училище е „Луд ли е Дон Кихот?” и в края на краищата повечето есета отговарят положително - да, луд е, защото не различава реалността от мечтите си. Моите есета споделяха различното мнение, че светът би бил едно по-добро място ако имаше повече донкихотовци в него, но, за съжаление, то не се споделяше от учителката ми. Трябваше да напасна леко мнението си, за да не ме оставят на поправка, но явно ми е в природата да се боря за общественополезни каузи. И до ден-днешен това са най-интересните задачи за мен. Те не са за всекиго, тъй като работата по тях е бавна, уморителна, неблагодарна и ползите ще се видят най-рано от следващото поколение. Освен това всички, които имат пряк търговски интерес от тези каузи се вбесяват като видят, че ти нямаш и постоянно ти вменяват мисли, постъпки и чувства, които и при най-голямо напрягане не можеш да си спомниш да си помислил, направил или изпитал.
Така е и с винената култура - със сигурност една от най-безнадеждните каузи в България тези дни. Безспорно не толкова важна, колкото нивото на здравеопазването, образованието или престрашилият се напоследък български расизъм, който винаги е тлеел в малките душици. Казват обаче, че по отношението към виното на една нация може да се съди за много други неща.
През толкова набеждаваната за кризисна 2010 година продажбите на вино все още бяха цвете в сравнение със срива, който настъпи в началото на 2011. И както с много други неща, истината лъсва в момент на криза. Цялата работа, свършена от малка група хора по популяризирането на виното като разумна, сетивно и интелектуално обогатяваща алтернатива, изтля пред очите ми като свещ. Клиентелата по ресторантите се завърна отново към бирата и ракията, някои преминаха към безалкохолни напитки, но не по здравословни, а уж по финансови причини. Хора с ненарушени по никакъв начин от въпросната криза доходи започнаха да се ограничават в потреблението на всичко, което им се струва лукс и виното се оказа едно от първите неща, които бяха зачеркнати от бюджета.
Неизбежният извод, който от години се дърпам да направя, сега вече ми се натрапи със страшна сила:
Българинът всъщност не обича вино, той само плещи глупости за траките и за това как българските вина са най-страхотните на света (подобно на постановките „най-красивите жени на света са българките” и „няма такава природа като българската”). Ако ти се гордееш със своето вино и го обичаш, ако то съпровожда храната ти и изобщо живота ти в ежедневието и в празничните моменти, тогава ти НЕ го изваждаш при най-малката опасност от потребителската си кошница, правейки място за спиртни напитки или още по-зле - за домашнярките. Отново започвам да чувам от все повече страни как то, домашното, било най-чистото и без химии. Самопровъзгласилите се био гурута волно или неволно наливат вода в мелницата на домашното вино, популяризирайки правени-недоправени, мъчени-недомъчени и в крайна сметка много измъчени отвари.
Без това да е облечено във формалните дрехи на един икономически анализ, нека все пак да погледнем в какво състояние на духа се намират отделните участници на винения пазар у нас към края на 2011 година:
Вината - по-добри от всякога
Българските изби, проспали завладяването на пазара от страните от Новия свят (че и не само от тях), изведнъж изваждат на пазара вина с повече от добро качество, най-накрая на справедливи цени и даже започва да се забелязва модерен маркетингов подход в дизайн на етикети и съставяне на портфолио. Скромно, но похвално начало. Скромно, защото все още има номера от рода на „тука има-тука нема”, т.е. вина, които излизат на пазара, много се харесват от потребители и... на следващата година не се предлагат. Или вина, които наистина не струват цената, която им се търси, или такива, за чийто етикети се питате дали дизайнерът не е бил в кома, но в общ план българските вина от години не са били толкова добри, колкото са в момента.
Вносът на вино в България, поне от пет години насам, е на нивото на този във всяка уважаваща себе си европейска столица. Разнообразието от стилове и ценови категории би задоволило всяко небце, а за най-претенциозните се предлага индивидуализиран внос за личната колекция. Само дето това почти никой не го знае. Защо? Ами откъде да го научи?
От магазините ли?
Магазини за вино в София има толкова малко, че ме е срам да го напиша, а за останалите градове изобщо не искам и да мисля. На въпрос, който зададох на почитателка на виното от средно голям, но разположен сред най-големия винен регион у нас град, дали имат магазин за вино, отговорът беше отрицателен. Носела си вино от чужбина. Магазинът на верига за вино във втория по големина град у нас отвори, само за да затвори след около година. Когато някой ме попита откъде да си купи това или онова вино се оказа, че не знам къде да го пратя. Една верига от винени магазини не върши работа, защото има ограничен асортимент. Трябват много на брой малки, средни и големи магазини за вино, но трябват и истински такива, с подбрани (по конкретен критерии и не задължително скъпи) селекции от вина, а не такива от типа „денонощна среща на алкохолици и таксиметрови шофьори”. Защо ги няма? Това ни води до виненото образование - общият им проблем с
Ресторантите
Винените листи никога не са били силна страна на ресторантите у нас, както и наличието на сомелиери или на поне един винено грамотен сервитьор. Това е обособено от динамиката на този бранш у нас, в който има толкова силно текучество, така че нито работодател, нито работник желаят да инвестират в обучение. А за грамотната работа с вино се иска малко повече усилие от носенето на табла от точка А до точка Б.
За огромна моя изненада и съжаление, прогресът в производството и вноса на вино упорито отказва да се пренесе във винените листи на ресторантите, а положението с винената (не)грамотност е по-страшно от всякога. Поради това, собствениците и мениджърите на ресторанти са лесна плячка за агресивни търговци на вино, които обясняват, че единствено техните вина са добри и ако обектът е апетитен предлагат немалки суми за влизане в листата на даден ресторант. И понеже надали има по-непоклатима комбинация от тази на неграмотност и лакомия, положението е видно с просто око в почти всеки ресторант.
В направените от търговците на вино листи, освен обичайните заподозрени български изби, които просто няма как да не присъстват, защото други няма, се въртят едни двайсетина вносни етикета, т. нар. „търговски вина”, които се продават навсякъде, дори и в супермаркетите. Качеството им е средно до добро и в ресторантите се продават на завидна цена. Надценката на вината в българските ресторанти не се е променила през последните десет години и си остава безобразно висока и като че ли работеща усилено против винената култура.
С други думи, винените листа в огромната си част са пасквили, предизвикващи недоумение, а на моменти и отчаяние у любителите на виното.
Клиентите
Виното е новото Мазерати - бедните го харесват, но на безопасно разстояние, богатите го имат, искат да се похвалят с него на всички и смятат, че само те разбират от него. Глупава и вредна тенденция, защото Мазерати карат малцина по света, както и пренебрежимо малък брой хора си лягат, след като са си взели дневната доза Шато Марго. Както при колите, така и при вината потребителите на много доброто средно качество са мнозинство. Те са светът, те управляват.
Конкретен пример за онагледяване на ситуацията у нас: в заведение чувам зад гърба си как един човек (чиито богатство и власт са със страховити размери и ако случката се разиграваше преди няколко века във Франция, със сигурност щеше да е един от поводите за революцията) казва, че сервираното му вино е фалшиво, защото:
а) не можело да има толкова евтино бургундско вино (80.00 лв.), което ме накара да си мисля, че може би не е лоша идея да се направят винени листи с две цени - за нормални посетители и за такива парвенюта, но тогава пък трябва да се създаде и работно място за психолог, който да преценява коя листа на кого да дава;
б) върху капсулата нямало такъв зелен печат, какъвто имали вината, които той пиел във Франция. Боже милостиви, след напрегнат размисъл се сетих, че човекът има предвид френския бандерол, който не е задължителен атрибут за капсулата на виното. Задължително е да го има на хартия. Да иде вкъщи да си скива О-Бриона от колекцията, която просто не може да няма.
Поставете се на мястото на собственика на заведението, на вносителя на това вино, на клиентите в ресторанта, прочетете още веднъж целия текст и ми кажете за обичане ли е да работиш с вино у нас?
- България определи първи участник в Bocuse d’Or
- Магазин за вино отвори врати в софийски ресторант
- Ресторант в Ню Йорк предлага таблет вместо винен лист
Здравей, Яна! А какво е мнението ти за връзката между винената култура на българина и (особено през последните две кризисни години) усиленото предлагане на вина в опаковки от 2, 5 и 10 л PET (полиетилен терефталат)? Имам чувството че много хора от нашия бранш (производители) с настървение режат клона върху койтo са седнали (и ги храни). От петлитровата туба до ферментиращия бидон в смрадливо мазе е само една крачка...
Не съм съгласна с вашата статия! Хората, които са ценители на виното, каквато съм и аз винаги ще си избират и купуват качествени вина. Въпрос на отношение и вкус към виното е. Хората, които са пили вино от друлитрови бутилки, винаги ще си го пият и при криза и без криза. И ако ги попитате защо го пият, те ще ви отговорят: че какво му е...вино, като вино." Така че не обобщавайте по този начин ситуацията в България. Също така не знам на каква статистика се основавате, когато определяте какъв е българина и какви вина се предлагат по ресторантите? Аз лично познавам много хора, които пият качествени вина, а също така и места, където предлагат такива. Нека не бъдем толкова крайни, негативни и с лека ръка обобщаващи сънародниците си!
@ Мая - Аз пък съм съгласен с Яна относно плачевното състояние на винените листи в България. ЕСТЕСТВЕНО, винаги има малки изключения, като ресторантите, за които говорите Вие и аз адмирирам, но в глобален мащаб Яна е права. Безброй са ресторантьорите, създали винени листи, избирайки 5 или 6 от акулите-производители в Бг и "натрисайки" нещо допълнително, я от видяна реклама в някое списание или още по-трагично - рекламирано по телевизията ( нещо, което из нормалния свят на виното не съществува ).
Колко ресторанта създадоха листи съобразени с менюто си? И нямам предвид кюфтета и Cabernet Търговище или примерно "флагмана на българското вино".
Или сядам аз на ресторант, поръчвам си телешки стек, който обаче искам да комбинирам с бяло вино. И не мога да не се засрамя като малко момченце, след като видя недоумението и възмущението на сервитьора-сомелиер, каква е тази ерес - червено месо с бяло вино... А сега де!
Не е крайна Яна, а просто реалистка. Аплодисменти за изключенията. А и няма нужда да се прави статистика - лесно е да обходите 10 ресторанта в дадена част на София и да откриете може би 1-2 % максимум, спадащи към "изключенията".
Много противоречива статия.
1. Българинът обича виното и това е вън от всякакво съмнение, друг е въпросът какво го доведе до положението в момента да не купува българско вино.
2. Домашното вино може да бъде доста по-добро от много вина със съмнително качество по магазините.
3. Не съм съгласен, че вината са по-добри от всякога или, че цените са справедливи - не може едно вино от 90 точки да струва 100 лв - това не е вино икона.
4. За ресторантите съм абсолютно съгласен
5. Повечето от българските вина нямат абсолютно никаква постоянност в качеството.
Заслужава си българските винопроизводители да се запитат какво кара все повече хора да си купуват вносни вина.
И още нищо - аз имам доста голяма колекция и от български, и от вносни вина. Често ми се случва да отворя оксидирано (вкиснато) българско вино, дори и доста скъпо. В този случай си отварям вносно - защото нито веднъж съм нямал проблеми
И при чуждите вина има издънки - няма застраховани. Доста пъти почти съм ревал докато съм изливал "икона" в мивката... :-D
1.Не си представям обсъждане на винена листа преди 15 години.Това означава, че винената култура е много промемена!
2.Ресторанти с лоши винени листи или листи, които не Ни харсват, има навсякъде по света! (ако при поръчка във Франция, в добър ресторант, поръчате бяло от Лоара и споменете сов.блан, в повечето случай нямя да ви разберат)
3.Най-трудна, направо невъзможна, е промяната по отношение на домашнато вино.Тази битка намирам за загубена и няма значение образованието, соц.положение на този , с когото говорите.Разговорът е невъзможен!
4.Кризата е факт и няма как да не се отрази на покупката на вино! (видях винена листа в 3 зв. ресторант в Сан Себастиян и 80% от вината бяха под 70-80 евра-нещо, което не е било 2004г.)
5.Първият човек, най-красивите жени, на теудолюбивия народ, нао-мощните мъже- това са теми, в които не учствам!
извинете грешките от последния ред-да се чете "най-трудолюбивия""най-мощните", "не участвам"
Съгласна съм с написаното от Яна!Въпреки че на територията на страната могат да бъдат открити "ресторанти-бели лястовици", които не се изкушават/принуждават/намират оправдание да правят компромиси с предлаганата храна и вино, при останалите 99%ситуацията е изключително подтискаща!За хората, посветили се на правенето на вино става все по-трудно да се самомотивират - професионалистите се стремят към постоянно усъвършенстване, а ехото от пазара е - евтино и по много...Винена култура - тя коя ли е на ниво, че с виното да сме ОК?!
Коментарът беше изтрит от администратора, защото съдържа груби нападки към член на екипа на DiVino.