Начало - Статии и новини - Акценти - Рибата ще изхрани света или всичко за рибата и нейното отглеждане у нас
Акценти
   
Рибата ще изхрани света или всичко за рибата и нейното отглеждане у нас

Летните месеци някак естествено ни подтикват към по-леки храни, а червеното месо постепенно намалява в менюто за сметка на рибите и морските дарове. У нас вече има разнообразно предлагане от вносни риби и деликатеси на чужди морета, но не бива да забравяме и българските рибарници, които също са източник на прекрасна прясна риба и аквакултури. Но нека се върнем в началото - към историята на рибовъдството и неговия облик днес у нас и по света...

 

Аграрната революция на одомашняването на животните от човека не е подминала нито рибите, нито множество ракообразни и мекотели. Макар че това се e случило на сравнително късен етап от развитието на цивилизацията ни, тези основни хранителни ресурси са били окултурени още в древни времена.

 

Първите неясни сведения са отпреди 4000 години, когато в Китай предполагаемо започнали да отглеждат шарани Cyprinus carpio за храна. Следващият епизод в развитието на китайските аквакултури е радикален и куриозен, но с изключително важно значение за съвременното рибовъдство. Между VII и VIII век от н.е. на власт е била династията Тан. Фамилното име на един от императорите съвпадало с народната дума за шаран, затова той забранил отглеждането на тези риби. Но аквакултурите вече дотолкова били навлезли в селското стопанство на Китай, че хората много бързо намерили заместители на обичаната риба. Така те започнали да отглеждат във вече изградените изкуствени басейни бял амур Ctenopharyngodon idella, бял Hypophthalmichthys molitrix и пъстър толстолоб Hypophthalmichthys nobilis, и то не поотделно, а в поликултура, при която различните видове се хранят по различен начин и така много по-пълноценно се използват ресурсите на водоемите. В българското рибовъдство тази тройка е известна като далекоизточен комплекс и е един от основните избори за сладководни аквакултури у нас.

 

Реално отглеждането на риба в България е започнало в края на XIX век със създаването на шаранови рибарници в Садово и Образцов чифлик. Първият развъдник за пъстърва пък е построен през 1922 край Рилския манастир.

Към края на 2017 според данни на ИАРА (Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури) институцията към Министерството на земеделието и храните, която контролира любителския и стопанския риболов и рибовъдството, рибните стопанства с активна регистрация са около 700. В това число влизат и мидените ферми в Черно море, както и развъдниците за езерен рак.

 

Кои са най-популярни у нас?

 

На първо място това е американската дъгова пъстърва Oncorhynchus mykiss с над 3000 тона (за 2016), после е шаранът, а третото място е за далекоизточните растителноядни риби. Важно е да се отбележи, че от тези първенци само шаранът е местен вид, но дори и той в стопанствата присъства в одомашнената си форма, която вероятно вече напълно е изместила дивия шаран в целия му европейски ареал. Иначе в България от родните риби се отглеждат и сом, и щука, и бяла риба, както и по-дребните лин, костур, червеноперка и др. В последните години много нарасна и производството на есетрови риби най-вече като отговор на неотменно високите цени на черния хайвер и за съжаление - на почти пълното изчезване на есетрите от дивата природа.

 

Начините на отглеждане на сладководни риби са различни и най-простият, развит в Европа още през Средновековието в манастирите, е изграждането на басейни, в които се събират и угояват малки шарани. Някои от тези водоеми все още съществуват, макар и да са загубили значението си като източник на храна, позволена от християнството по време на пости. Шаранът е подходяща риба за тези изкуствени водоеми, защото не държи на силно течение и се храни с обилно развиващата се в тях растителност и дънни организми.

 

Не така стои въпросът с пъстървите, които като обитатели на чисти планински води изискват високо кислородно съдържание на водата. Затова за тях се строят проточни басейни.

 

В големите изкуствени и естествени водоеми, както и в морските води аквакултурите обикновено са на принципа на садките – потопени във водата мрежови съоръжения, които задържат рибата на едно място, но не пречат на навлизането на свежа вода и хранителни организми. Първите садки са били бамбукови и са били описани още през Х век в Камбоджа, където в района на езерото Тонле Сап са били отглеждани пангасиус и други местни риби. Оттам този метод е навлязъл и в другите страни от Югоизточна и Източна Азия, а японците за пръв път започват да го използват индустриално през 1960-те години за морско отглеждане на кревали Caranx и риби от сем. Спарови. По-късно садките позволяват и отглеждането на сьомга и това в момента е най-често използваният начин.

 

Независимо от ефективността на трите метода всеки от тях има своите недостатъци и те са свързани най-вече с контрола върху качеството на водата, така че да се осигурят оптимални условия за бързо нарастване на рибата. Другият проблем е замърсяването на водите от естествените отпадъци на рибите, които водят до недобър химически баланс. Добро решение са съвременните съоръжения за рециркулационни аквакултурни системи, които в България например се използват за отглеждане на африкански сом край Панагюрище и кохо сьомга в самоковското село Горни окол.

 

Ти си това, което ядеш. Отнася се и за рибата...

 

Освен от условията на околната среда качеството на отглежданата риба в голяма степен зависи и от храната ѝ. Чак до 50-те години на ХХ век за това са използвани отпадъци от селското стопанство, включително и сурово месо!Първата гранулирана храна е разработена за пъстървова люпилня в Ню Мексико. Оттогава научните изследвания непрекъснато подобряват състава на пелетите, така че да отговарят на изискванията както на рибата, така и на методите на отглеждане. Например за садките гранулите се произвеждат така, че да плават на повърхността, докато в басейните те потъват, но бавно. Размерите им също варират от няколко милиметра до един сантиметър в зависимост от вида на рибата и възрастовите ѝ стадии.

 

Едни от основните съставки на съвременните храни за рибарниците са рибното брашно и рибното масло. Те се добиват от диво уловени морски риби, но такива без друго стопанско значение. Тъй като риболовът за каквито и да било нужди поне на хартия е много строго регулиран, не се очаква производството на тези продукти да се увеличава във времето и затова се търсят други възможности за осигуряване на необходимите хранителни вещества. В гранулите например се ползва и растителен белтък, както и пшеница, като свързващ агент. През последните години се правят доста опити, някои от които успешни, за създаване на храна на базата на отглеждани за целта насекоми.

 

Всъщност науката за аквакултурите непрекъснато се развива, защото се смята че именно те ще бъдат основна част от хранителния ресурс на все по-бързо нарастващото човечество. Това, както и горчивият опит с тотално унищожени екосистеми заради недалновидно отглеждане на риби, води до нуждата от създаване на правила за екологично и социално отговорно управление на рибните стопанства. Засега тези стандарти са под формата на доброволно пoкриване на изисквания за сертификати, най-популярният, от които е на ASC (Aquaculture Stewardship Council), но главоломното увеличаване на рибните ферми вероятно ще доведе до въвеждането на задължителни още по-строги правила. Затова избирайте ако е възможно риба и аквакултури от подобни места.

 

В световен мащаб от няколко години количеството консумирана риба и други водни организми от аквакултури е по-голямо от това на диво уловените, което, от една страна, е добре за запазването на естествените водни екосистеми с необятното им богатство на видове, но от друга поставя сериозни въпроси за развитието на този селскостопански сектор, свързани както с въздействието му върху околната среда, така и с разнообразяването на отглежданите видове, така че като крайни потребители да имаме възможността да избираме наистина пълноценна храна.