Места

Ретроспектива на испанското вино от DiVino 13 Юли 2010

Виното на Испания през последните 25-30 години сякаш изпреварва по динамика на развитие другите области от живота на страната, които също претърпяват значителни промени, видими с невъоръжено око.

Началото на новата ера

За Испания тя започва през 1982. Тогава там има около 1,5 млн. хектара лозя, напояването не е позволено и годишно се произвеждат 30 до 34 млн. хектолитра вино. Наименованията за произход са 25 и едва около 10% от виното се изнася, най-вече небутилирано. Преди 25 години Испания няма особена тежест в света на качественото вино, а имиджът й е на страна, която произвежда морета от (така нареченото от англичаните plonk) евтино вино.

Горе-долу по това време една британска компания с интерес към хереса (или още шери), наречена Harvey’s, става спонсор на малък справочник на испанското вино, който класифицира цяла централна Испания като производител на безименни наливни вина, без да взима предвид наименованията за произход DO (Denominaciones de Origen) и все още пренебрегва марки, които скоро ще бъдат легенда като Vega Sicilia, Protos и Pesquera.
Днес заетата с лозя територия е по-малка, общо едва надхвърля 1 млн хра (10 млн дка), а изкривените подложки, отглеждани без поливане, са превърнати в модерни насаждения, с поддържани от специални системи формировки и често с капково напояване. Произвежда се повече вино - около 40 млн хкл годишно. Една трета от произведеното вино се изнася, повечето бутилирано, а броят на апелациите (DO) се е утроил. И може би за нас най-важното сега е, че от там идват вина с превъзходно качество.
Наред с имената, които винаги са имали място на международния пазар – известните кланове-производители на херес, фамилията Торес или неповторимия Алехандро Фернандес (Grupo Pesquera), на сцената излизат и някои изключителни винари като Алваро Паласиос (създател на L’Ermita), Маркос Егурен (Grupo Eguren), Фернандо Чивите (Bodegas Chivite), Хавиер Аусас (Vega Sicilia), Петер Сисек (Dominio de Pingus) и други. Те заедно рисуват новия портрет на испанското вино.

Първи стъпки

Както вече казахме, началото на 80-те винената карта на Испания почти не съществува. Неуспешният Винен статут от 1932 и регулациите за наименованията на произход (DO) от 1946 са заменени през 1971 от Статут на лозята, виното и високоалкохолните напитки, който по-късно успешно се превръща в Испански национален институт за наименованията за произход (INDO).

Също така още през 1982 и паралелно с този процес, Испанският институт за външна търговия (Instituto Español de Comercio Exterior - ICEX) започва да подпомага износа на качествени испански вина.

Нови сортове

С тях е свързано началото на този двойнствен процес на модернизацията на испанското лозарство – засаждането, от една страна, на престижни международни винени сортове, и поддържане и насърчаване на работата с традиционните местни сортове – от друга.

Сира, пети вердо, каберне и т.н. се появяват рамо до рамо с грасиано, монастрел, гарнача, прието пикудо и други местни сортове, начело с темпранийо – най-емблематичният испански сорт. В същото време избите започват да се променят в чисто технологичен аспект. Риоха е на първо място - с цяла група нови винарни – така нареченото “поколение на 70-те”. Те са тези и които отворят вратите към консумирането на качествени вина. Следват ги производителите на кава, които търсят начини да подобрят качеството на базовите си вина (чрез модерни техники) и да се конкурират с шампанското. Това е златната епоха на неръждаемата стомана, охлаждащите системи за контрол върху температурата на ферментация и т.н.

Е, не може и без грешки на растежа. Една от тях е производството на “технологични” вина (най-често направени със селектирани дрожди туширащи всякакъв сортов характер). 80-те са преходен период, белязан от цяла серия млади, свежи, плодови вина. Подходящи за определени производства - като кава или ликьорните вина от Андалусия - които всъщност изискват базово вино без характер, което да служи като платно, за да може процесът на стареене да рисува в цветове по него.

Скоро обаче винарите с по-добра интуиция разбират, че вината освен технологично издържани, трябва да притежават и самоличност.

Появата на Приорат

Около 1989 група пионери водена от Рене Барбиер, започват да произвеждат някои нови червени вина в DO Приорат. Какво е Приорат по това време? Дива зона навътре в Каталуния, за която още през 60-те години група от над 60 експерти от FAO (Food and Agriculture Organization) твърдят, че притежава всички необходими условия, за да се прозвежда най-добрите вина на света. Никой не им вярва до началото на 90-те, когато се появяват първите вина от Приорат.

Тези първи приорати - Finca Dofí, Mogador, L'Obac, Erasmus и Martinet – отварят нова глава в историята на испанското вино с цяла съкровищница от новаторски идеи и концепции. Те включват различни лозарски практики и преминаване към местни сортове (толкова критикуваните гарнача и кариньена – известни и като гренаш и каринян), същевременно подсигурени от международни сортове, подкрепени с изключително прецизно производство. Това са вина с нов подход към понятия като “тяло” и “алкохолно съдържание” и, което е най-важно, с цени, невиждани досега за испански вина.

Другата промяна през този период, която обаче няма толкова бърз и видим ефект, е фокусирането върху тероара.

През 90-те, особено през втората им половина, енолозите започват да се съобразяват с условията за лозарство. Те вече знаят, че качеството на виното се определя в голяма степен на лозето и излизат на полето, за да оформят профила на крайния продукт още от самото начало на процеса. Това обаче е трудно постижимо без собствени лозя, затова амбициозните винарни възприемат нова политика на закупуване на лозови масиви. Възпитаниците на испанските лозаро-винарски училища се впускат да пътуват, за да научат какво се случва по света, а после прекарват дълги часове в лозята си да подрязват и оформят растенията. Те търсят зрялост, концентрация, характер и израз на онази непреводима дума - тероар.

Дядовите лозя

Интересното е, че лозаро-винарските зони, които печелят от този нов стил, са именно някои от традиционно по-необлагодетелстваните райони. Това са региони с тежки условия - бедни, трудни за обработване почви, суров климат и крайно горещо лято. Такива са някои части на Арагон край река Ебро (Кариньена и Кампо де Борха), южната част на Навара, немалка част от Каталуния (Монсант, южната част на Костерс дел Сегре, Емпорда), целият източен бряг надолу до зоната, известна като Алтиплано с нейните пет наименования за произход (Алманса, Аликанте, Йекла, Хумиля и Южна Валенсия) и по-нататък - в Буляс, новопоявяващите се зони за червено вино в Андалусия (Сиерас де Малага, Сиера де Кадис), и дори някои зони във вътрешността като DO Торо, че даже и гигантската зона Ла Манча.

Доскоро маргинални, в края на 90-те тези зони стават модерни и привлекателни. Енолозите там приемат предизвикателството да произвеждат мощни вина без психологически ограничения по отношение на алкохолно съдържание и откриват истинско съкровище в местните сортове. Те работят предимно със стари лозя, оцелели благодарение на възрастните хора, останали сами на село. Тъкмо плодовете на тези стари лозя съживяват цели региони.

Нови хоризонти се откриват пред испанския пазар. Въпреки количествения спад в консумацията, новите поколения обичат да пробват непознати досега марки, продукти на неизвестни изби и на нови райони. Риоха остава лидер и счупва всички рекорди по продажби, но все пак оставя място и за други вина – появяват се нови звезди от Монтсант, Торо, Сигалес, Хумиля, Кампо де Борха и напоследък, Биерсо.

Ново столетие, нов стил

ХХІ век настъпва заедно с всички тези имена (особено във водещата нова зона Биерсо, която получава тласък с идването на известния енолог Алваро Паласиос, създател на Finca Dolí и L'Ermita). Нов живот закипява в центъра на страната - Ментрида, Винос де Мадрид, Ла Манча, Манчуела, апелациите Рибера дел Хукар и Уклес - след утвърждаването на наименованията по средиземноморското крайбрежие и на Балеарските острови.

Има и една съществена промяна в стила на испанските червени вина. Грубите танинови вина са получили своите критики, но сега същото започва да се случва и с мармаладените вина, които, колкото и да изглежда странно, са по-скоро вина за дегустиране, отколкото за пиене. Факт е, че добрите вина с плътно тяло, цвят и концентрация, са отишли твърде далеч. Отговорът идва скоро след това с елегантните вина, най-търсени и до днес. Не става въпрос за мода, за връщане назад към миналото, а по-скоро за създаване на по-гладки, по-дръзки вина.

И не само червени

Дълголетието или потенциалът за отлежаване се оказва ключа за предизвикателството, пред което са изправени повечето испански винари, а именно - бялото вино. Освен това местните сортове са познати отдавна, но прогрес в производството е постигнат съвсем отскоро. Както и с червените, фокусът върху чуждестранните сортове оставя малък брой великолепни бели вина, повечето от тях - сортови (Chardonnay Chivite Colección, Milmanda, Enate, Castillo de Monjardín, Jean León и др.), но и някои купажи (Clarión на Bodegas Viñas del Vero).

С по-голяма охота започва работа с местните сортове като албариньо, вердехо, годело, шарело и други. Дълго време те давали само свежи, доста успешни млади вина, но сега качествата им се преоткриват. Стремежът е да се произвеждат вина, които могат да отлежават в бутилка. Това първо се постига с албариньо (някои от вината на апелацията Рибейро) и годело – новите звезди на Галисия. Тъкмо там, във Валдеорас (вътрешността на Галисия) сортът годело е спасен през 70-те, от стари, останали малко на брой лози. Впрочем през последните години това е един от най-предпочитаните региони за бели вина, сериозен конкурент дори на родината на албариньо Риас Байшас и на Рибейро.

Испания притежава забележително богатство от местни сортове, това е факт. Но за всеки от тях се изискват усилия, селекция, познаване и експерименти... Новите техники постигат забележителни резултати дори с неексплоатирани местни бели като виура (в Риоха подлаган на ферментация в дъб), айрен от Ла Манча, гарнача бланка в някои части на Каталуния (в купаж с класически сортове от Рона, особено вионие), мерсегера от източното крайбрежие или редкия сорт пикапол от вътрешността на Каталуния.

Няма как, говорейки за бели, да подминем и кава – достойния испански отговор на шампанско, която счупи всички рекорди по продажби. В работата на испанските енолози с кава има два основни фокуса: изява на самоличността на продукта и на бранда, но и стремеж към вина, които добре отлежават в бутилката.

И така, умозаключението е, че при белите испански вина трябва да се извърви още път. Ръкавицата вече е хвърлена.

Подсилени вина

Вибрациите на новото време стигат дори до най-традиционния сегмент – този на подсилените (аперитивни и десертни) вина. Легендарните вина от Херес, Малага и Монтиля-Морилес едва ли могат да станат още по-велики. Но испанците обръщат специално внимание на най-отлежалите вина-съкровища, съхранявани в стари бъчви. Създадените през 2001 категории VOS и VORS – за вина на възраст средно 20 и 30 години - съживяват един сектор в упадък и изваждат на бял свят някои истински скъпоценности.

Испания днес

Днес в Испания избите пробват нови подходи, възприемат нови идеи и посоки. За тях най-важното е, че старите комплекси са надраснати. Едва ли вече ще чуете при посещение в някоя изба испанските енолози да подражават на Бордо, Бургундия, Рона или пък Калифорния. Сега те говорят за тероар, за оптимизиране на качеството и изразяване на характера на всеки регион, за своята апелация, за разнообразните си почви, както и за личния принос на всеки от тях за идеята “вино от Испания”. Такава е философията, която стои зад доброто бъдеще на испанското вино. И дано да е такова и в контекста на сегашната икономическа реалност.

По материали на Spain Gourmetour

Галерия