Любомир Канов - един психиатър за депресията на обществото у нас и в Америка, за виното, като спасение 12 Януари 2011
Едва ли има нужда да представям Любо Канов. Още с първата реколта от собствените му лозя в село Комощица накара винарските среди да заговорят за пино ноар Kanovvineyard (Кановвинярд). В журналистическото пространство е известен с по медицински безпощадните си разрези на социалния и политически живот у нас, в писателските среди го обожават, заради бълбукащия му цветист език с отворени сетивни мембрани, превеждащи най-фините нюанси на човешката душевност. Едно от най-любимите му занимания е да се наслаждава на природата, разхождайки се с приятели, за да си побъбрят наволя и между другото да си наберат диви гъби – най-много го радват манатарките и смръчкулите, но както сам казва: "Това са редки гъби и скъпо удоволствие". За щастие това удоволствие е достъпно в България. Когато се съчетае и с отварянето на бутилка вино, което сам си създал – е, това са вече неща, които нямат цена!
Какво е усещането да си психиатър в Щатите и винар в България?
Първо трябва, така да се каже, да наметна мантията на социален коментатор, но не знам доколко съм задълбочен в тази роля. Нося много шапки.
Но като говорим за разлики, едно от нещата, които не могат да ми се случат в Америка например, е да бера гъби.
Има разлики (и то огромни) и в двете страни, и като всички човешки неща има добро и зло - неща, които харесваш, и които не харесваш. Затова аз обобщавам всичко като една везна: "ако имаш едно, нямаш друго!" и може би общата сума на нещата, които имаш и които нямаш, е константна. Няма идеално място, няма рай. Тревата от другата страна на улицата е по-зелена. Това важи и в този случай, конкретно за моя живот - по-лесно ми е да го коментирам, отколкото глобалните неща в условията на криза, през която преминава Америка и не е излязла още. Освен това тя се съпътства и с политическа криза, а тя е свързана в дълбочина и с философската криза на американското общество, което трябва да реши къде иска да отиде... Тоест дали иска да отиде към едно социалдемократическо, бих казал по европейски стандарти живеене, или да остане в индивидуалистичния стил на живот. Там, където индивидът е отговорен за себе си и пазара определя правилата.
Изчерпа ли се лимита, определящ Америка като страната на неограничените възможности, където индивидуалността е най-ценно качество?
Америка отдавна не е страната на неограничените възможности. Америка е страна, затисната от значителен брой законодателни тухли, под които трудно може да се диша. Има бюрокрация, има един все по-вкореняващ се стил на литигация, или да кажем всеки съди всекиго за всичко. Опит да се преразпределят блага чрез съдебни процеси – фалшиви, верни или неверни обвинения срещу хора, които са направили или не са направили нещо под егидата за защита на потребителя, на човека и прочие и прочие. Това са неща, които лягат като огромно бреме върху снагата на американската икономика и нейното функциониране.
В Америка има десет пъти повече адвокати на глава от населението, отколкото всякъде другаде, така че неограничените възможности са престанали да бъдат неограничени. Или може да са били временно неограничени за шайка от адвокати, които общо взето рекетират обществото, фирмите и т.н. Дори техните неограничени възможности (например да съдят някого за 10 милиарда долара, от които те взимат половината – има такива адвокатски кантори), дори и за тях изглежда нещата са вече по-трудни. Но това са някои страни на американския живот, свързани с посоката, в която обществото иска да се движи. И преди всичко въпросът е дали наистина ще има свобода на индивидуалната инициатива или ще е обрасло с регулиращи органи, с контролиращи органи, с бюрократи и с адвокати, които се занимават с паразитиране, без да произвеждат нищо ценно за обществото. Това е дилемата пред Америка. Тя се олицетворява от Обама, който е ляв социалист. Аз бих го нарекъл криптомарксист или скрит марксист, неподготвен за огромната задача да бъде лидер на света, губещ своята популярност, но повличайки със себе си своята зле формулирана политика, повличайки и цялата страна. Америка имаше нужда от друга визия, за да излезе от кризата, натресена на света пак от друг подклас паразитиращи хора, който обаче обитава Уолстрийт. С две думи, за да не се разпростирам - това са млади финансови тарикати, които успяха да създадат един балон на недвижимо имущество с ипотеки, които след това бяха парцелизирани като своего рода акции и продадени на целия свят. А на практика това беше, по български казано, все едно да продаваш щайга с домати - отгоре слагаш хубавите, а отдолу гнилите - на висока цена. Това срина, изтри десетки трилиони долари, стойността на много неща като недвижими имоти, пенсии и т.н. Естествено сполетя и България, която застинала в своята развеселена провинциалност, даже не разбираше за какво става дума. Визирам Станишев с неговите ококорени очи на заек, който току-що е надникал от някакъв шубрак. Заприлича ми на фокусите със зайци, които маговете пъхат или изваждат от едни цилиндри, после ги хващат за ушите и до последния момент не си сигурен дали няма, пред очите ти, да се превърнат в някакво друго животинче...
Като наблюдател на тази бездарна политическа класа - а аз наблюдавам полуотстранен - виждам себе си като политическо земноводно, което вижда метри под водата. Тоест искам да кажа, че виждам през паралакса на моите пътувания напред и назад. И в някакъв смисъл да, това е уникална гледна точка.
Имайки предвид начина ти на живот – един месец в България, един месец в Щатите, имаш ли време да участваш в живота тук и там, или по-скоро непрекъснатата смяна на фокуса те прави само наблюдател? Колко години станаха откакто живееш с този ритъм?
Пет-шест. Това е не само смяна на паралакса, на ъгъла на гледане (както при земноводните, които наблюдават изпод водата атмосферата или обратно), това е смяна на цялата ми нагласа, душевност, език и бих казал смяна на вселените, в които обитавам със скоростта, с която се движи един самолет - 900-1000 км в час. Това е също залог за променливост на гледната точка. Просто аз не успявам да обрасна с лишеите и мъха на ежедневното съществуване ден след ден, защото движението постоянно ги обръсква. Всмуквайки молекулите на мястото, където живее и зараствайки с невидими корени, човек постепенно губи другата перспектива. Едно от нещата на калейдоскопичния поглед, който имам е, че е свеж; другото е, че не е с достатъчна гравитация, защото не пребивавам достатъчно дълго, за да бъда задълбочен, застопорен наблюдател.
Ако вземем първопричината за завръщането ти в България - виното, чувстваш ли се винар като дойдеш тук?
Не съм истински винар, защото за да бъдеш такъв, трябва да живееш в своето лозе години наред и така да се каже да се сраснеш с тероара. В този смисъл аз съм повърхностен винар. Ентусиаст, който даже не е в състояние да преценява ясно и бързо грешките, които човек прави, когато се опитва да създаде нещо в България.
Кое не беше предвидил?
Манталитетът.
Това ли е най-голямата пречка?
Да. Манталитетът, който се отразява във всичко, не само в системата на функциониране на обществото, но и в това да работиш с хора, които знаят да работят. Да си държат на думата, да умеят да работят или искат да работят. Понякога ми изглежда, че съм попаднал сред шайка крадливи цигани, които крещят и тичат насам-натам безразборно.
Така ли изглежда картината след тези пет-шест години?
Тя изглежда така доста отдавна. Ако се върнем към манталитета, това което тревожи е, че кризата някакси озъбва манталитета. В по-благополучни времена това не си личи чак толкова много. По принцип моето отношение към България и към виното беше доста оптимистично. С влизането на България в Европейския съюз моят оптимизъм нарастна, получи криле, но било поради кризата, която направи и Америка доста песимистична, даже отчаяна, оптимизмът ми рухна.
Живеем във време на униние, кризата е повсеместна...
Да. Това се отразява и на България. Същевременно във време на криза, на депресия, на повърхността излизат дълбоко закотвени недостатъци на националния манталитет и характер. Фактически това, което се надявах, че ще избледнее с отминаването на постсоц епохата, се оказа, че се наслоява все повече като лоша сгур върху обществото и всичко по-читаво, младо и талантливо се отлива, оттича към цивилизования свят, оставяйки тук океан от хора, жертви на лоша стоматология, лоша хигиена, жертви на пърцуца и особена неврологично-ортопедична деградация. Хора, които не разбират живота си, смисъла и нямат, бих казал санитарния минимум, за да изградят едно общество. Това не е добре. Песимистично е. Има и причини за това. Има и опити това да се спре.
Като свидетел на текущите събития виждам например шумните съдебни процеси. Само като видя тези съдийки (с извинение, аз не съм антифеминист), с техните нелепи тоги като фалшив декор, под които се виждат подпетените им чехли и всичко овенчано с четириъгълните им шапки, аз просто полудявам. Както полудявам от техните заключения и от съдебните им разглеждания. Виждам лекарите, моите колеги, които напускат със скорост от 8-10 души на ден страната. Една от причините за това е усещането за беззаконност и беззащитност на обикновения човек. Това надхвърля Кафка, защото все пак при Кафка има тържествена безнадежност, има ред в бюрократичността, както е в процеса на метаморфозата, докато тук има беззаконие, гарнирано с кючекчийска развеселеност. Невероятно!
След всичко, което описваш, ми става неловко да те питам за неща, свързани с вино и с хранене...
Тези неща са от втори-трети ред – вино, храна, красота. Има опит хората да търсят красивото, елитното, доброто. Има хубави ресторанти в България, има вече все по-хубави вина. Аз не казвам, че всичко е толкова безнадеждно. Но те са някакси попарени, "посланени" от тези локви в тези дупки, в тази зле осветена мъгла, сред тези трактори и хора, които се разхождат (или хора подобни на трактори), с неясни намерения, с криминална обвързаност помежду си. Трудно е да се преструваш, че има светлина, красота и лукс.
В България обаче имаме нещо доста симпатично, което се нарича "на маса". Масата е не само място за хранене, но и за разговор. Българинът обича масата, обича разговора и масата като трибуна за обмен на идеи, на мисли. Това е една симпатична средиземноморска традиция. У нас хората наистина прекарват време на масата – било у дома, било другаде. Това е хубаво, много симпатично, добро.
В Америка отиваш на ресторант със семейството си, да речем в добър ресторант и след около половин час, най-много четиридесет минути, започваш да се чувстваш припрян от келнерите, които трябва върху сравнително малките масички да настанят нови хора. Масата не е място за истински разговор, а за нахранване и начин за избягване на необходимостта да се готви вкъщи. Друг начин на мислене, друг начин на живот. Филмите, които се гледат тук рядко отразяват действителността на огромната част от американското население.
За мен животът в България все още се състои от енклави - малки полянки, ако мога така да се изразя, от хора с подобен вкус и манталитет, които се опитват да живеят, както се живее в нормалните общества. Но те са заобиколени от доста големи и зле обработени ниви, обрасли с троскот, магарешки трън и плевели.
Това би било симпатично, ако води до някакъв неподправен натурализъм...?
В България би било интересно, но не знам дали все още e възможно. Народът е почти унищожен демографски, трудно ще е възраждането на примитивното, простото, истинското, качественото и натуралното. Сега има опит да се приемат добри закони, даващи право на малки производители да изнасят на пазарите своите неща. Това разнообразие от естествени продукти, което би трябвало да следва (стига да има кой да ги произвежда), би дало основата на нов вид ренесанс и това е моята, макар и не много ярка надежда. Би могло България да започне да произвежда чудесна храна, много добри вина - за последното вече има чудесни заявки, и полека-лека от тези малки енклави или огнища на хора с отношение към добрата храна и вино да се получи някакъв импулс и към другите. Това може да бъде оценено и от европейците. Аз така го виждам. Виждам енергичен и приятен земеделски министър, национален лекар, разумен мъж, виждам и други интересни министри, виждам някакъв ход, нещо да се направи.
Но виждам и едно лавиране на по-висшите нива между някакви хора от тайни служби, някакви надцаквания, някаква корумпирана преса, корумпирани депутати - враждебни сили, които дърпаха страната 20 години надолу и не й позволяваха да диша. Може би е време разделно.
Кой с какво и с кого се разделя?
Решително е време за разделяне с тези посткомунистически отпадъчни сгурии. Моят въпрос и моето колебание е: остана ли демографска сила за този народ да излезе от тресавището?
От друга страна има вълна от хора, макар и малка, които подгонени от криза или от умиление, се завръщат. Ще се увеличава ли броят им според теб?
Аз съм свидетел на тези хора, които са в позицията на разкраченост между тук и там. Знам, че мнозина биха се върнали при индикацията, че в България има и се спазват истински закон за защитата на човека и на неговата собственост. България пак би имала някаква привлекателност, дори за онези, които са се заселили в по-проспериращи страни. Но знам, че човек не може да пребивава в състояние на разкраченост много дълго време, защото неговите деца порастват, проговарят чужд език и след дванадесет-тринайсет годишна възраст те самите стават пречка за този преход в обратна посока. Човек върви след децата си. Тези са демографските причини за обезкървяването на нацията.
Значи според теб безвъзвратно са отминали времената на възрожденския дух, когато българите изпращаха децата си в чужбина, за да се върнат след това и да приложат знанията си в Родината?
Тогава България е имала златен лев, имала е най-солидното земеделско стопанство, макар да не е имало много други неща, имало е солидна база със здрави хора, които са раждали деца, които са имали своите песни, своята черква, своите празници. Това нещо беше изметено от войни, от възстания, от московски наемници, които в името на някаква утопия погубиха поколения наред. Националният тип в момента е човек, чийто идеал е да бъде пенсионер и то ако е възможно по болест, тоест колкото може по-рано, за да трака с кастанетите на лошите си зъби в някакво кафе и да псува всичко.
Ако беше художник, картината ти много щеше да прилича на Бош...
В по-добрите си дни може би на Питър Брьогел. Но да, Бош.
От друга страна има някаква невероятна жизненост в нашия народ. Но и в това започвам да се колебая, защото виждам тази жизненост само в черните очи на циганетата, които полуголи тичат на рояци от по сто-двеста по главните улици на някои села, превръщайки ги в свой апартамент.
Ще ми кажеш ли какво стана с вашия съвместен проект с Ивайло Геновски за виното Санта Сара/Кановвинярд?
Направихме малка партида от едно хубаво според нас вино, което ще бъде маркетирано от избата на Ивайло. Виното представлява енологичен интерес, но беше малко количество. При Геновски имаше значителна намеса на дъб, бих казал в неговия стил на виноправене. Предназначено е за малък кръг ценители и приятели. По-скоро то е референтна точка, от която да вървим. Реколта 2009 отново е съвместен проект, но с Магура. Става дума за пино ноар, което ще излезе с марката Кановвинярд.
Кога ще видим това пино?
То е готово за бутилиране. Ще има период на отлежаване в бутилка преди да бъде показано. Но тази зима ще го видите, ще излязат първите 6 000 бутилки. Имаме и каберне совиньон, но то ще отлежава малко повече. Ще бъде купаж от различни съдове каберне совиньон.
Рубин е сортът, който ми е много интересен напоследък и смятам, че купажите с него печелят много. За мен това е българския пинотаж. Мисля, че ако този сорт е отглеждан, както гледат пинотаж в Южна Африка и бъде обгрижван на местата, където се развива най-добре - в топлите райони, може да направи чудеса. Разбира се, трябва да се маркетира добре. Много интереснa би била една сравнителна дегустация между добре направени пинотаж и рубин. И двата сорта са извънредно сполучливи хибридни сортове. Имат двадесет години разлика – пинотажът е селектиран 1927 година, а рубинът 1947. Сирата също сe чувства много добре в Южна България, както и карменер. Мисля, че те имат какво да покажат на местна почва.
Въпреки винените институти и то с много солидни учени, след 9 септември доминирането от Съветския съюз довежда до изолирано ампелографско занимание с откъсване от най-важните корени - европейските, а и въобще световните. И то за дълго време, придружено с липса на информация. Нужно е ново разпределение на винената карта на България с едно по-внимателно вглеждане в районите и техния потенциал.
Много неща се правят вече – засаждат се и се експериментира с нови за нас сортове. Отмина времето на високодобивните текезесарски сортове, слава Богу. Много малко се е работило по селектирането на гъмзата, мавруда, широката мелнишка лоза или ако се е работило, резултатите не са налице. България се нуждае от ново регионализиране на сортовете, които биха могли добре да растат тук, а те са много. Нашата страна е девствена за развитие на много неща. Аз самият не се отказвам да експериментирам. Сега мисля да заменя част от каберне совиньона в моето лозе (според мен е много) и да засадя ризлинг. Емпирично стигнах до заключението, че България е чудесна за пино ноар. Дойде време да опитам с ризлинг. Консултирах се вече със специалисти и те смятат, че ризлингът ще се чувства много добре в района. Аз търся елегантната киселинност във вината, а северния регион може да даде много в това отношение. Дори и червени вина, които може да се пият изстудени през лятото дори и с риба, и които винаги ти оставят един приятен апетит за още вино.
Всъщност в България има чудесни неща, живее се чудесно, пие се чудесно вино, има страхотни разговори, има прекрасни планини, в които може да се качиш с приятели; има гъби, които могат да се наберат, има книги да се прочетат, има всичко, което е нужно за човешкия живот. Далече е от най-високите постижения на света, но пък си е наше. Да, трябва да се стремим по-нависоко, но от друга страна, това, което излежда примитивно, може да бъде много ценено след време.
- Най-много вино през 2011 са изпили американците
- Вино по повод 10-ата годишнина от 11 септември
- Машините за продажба на вино в Пенсилвания станаха на една година
"...това, което излежда примитивно, може да бъде много ценено след време."
Хм.
Интересно дали е тъмна балканска неграмотнос', неживяно в тая пуста чуздбина, прос' недостатък, примитивна простотия или други такиви интелегенно-интелектуални и житиейски хиатуси от наша страна, ако "това, което изглежда примитивтно", за някои от нас е било "много ценено" през ЦЯЛОТО време?!? А не СЛЕД време.
Което съвсем не значи, че не сме знаели, оценявали или стремили не само към "най-високите постижения на света", а и към доста по-простичките му. Които също ни се губят. За сужаление. И титанично, при това.
Нямам нищо против емиграцията. Напротив, отнасям се и с уважение, и със съчувствие, и може би с малко завист към тези хора. Но категорически не мога да не се възгечна срещу колебливите самопризнания на някой, колкото и да е ерудиран, интектуален, професионален, успешен ..., комуто е било необходимо да иди на майчу си пикчу си и то за бая време, за да му стане "много ценена" нашта тукашната примитивнос’. И с аристократично снизхождение да си/ми го "призднава", дошъл (добре дошъл, г-н Канов), но не слязъл, от висотата на (х)американската си "висока постижимост".
Едно големо НТЦЪ от мен.
Ам со сорри.
@ #1, #2
" Прехода не се състоя, те "пак са тука", те никога не са си ходили. Ние си отидохме."
Любомир Канов вече ви е отговорил в един още по интересен негов текст: България: Свобода на оловото
http://frognews.bg/news_30682/Balgariia_Svoboda_na_olovoto/
Интревюто ми хареса, замислих се за много неща! Не означава, че нямам различия, но ми хареса!
Не може българина да прости успеха на други българи,ех манталитет,манталитет,тъкмо те могат да ти помогнат да излезнещ от блатото Българино!Ако ли нещеш стой си в него,нямаме против,но си и затваряй устата и учи.
Браво Любо,ние сме с теб,най-малко някой трябва да им каже на какво приличат,вижда се сами няма да се сетят,та дано им дойде наум,че нещо трябва да променят,ако ли не от стоене в блатото ще загинат.Е какво ли пък,може и това да заслужават.
@6
Драги ми Смехурко,
Предлагам да Ви бъде връчена награда за неграмотност. Тъжно е хора, които не знаят родния си език да ни учат на българщина. Разликата пък в жизнения стандарт позволява на подобни "виноличности" да се държат високомерно и поучително със събратята си, избрали да пресушават блатото, вместо да избягат от него.
виц на Парцалев:
Леа Иванова изнася концерт в Самоков.
Група екзалтирани зрители френетично скандира:
- Леа да остане в Самоков! Леа да остане ...
После се оказало, че групата е от София!
перифраза на един от The Блатото:
Нека такива като StЕven (свети гладък) да си останат там където са!
@10 Какво стана, Въздържателю? Глътна жаба или се задави в собствените си плюнки? Наздраве!:-)
Mnogo hubava statia.Az jiveia v USA i napulno sum suglasna s poziciata na avtora.
Za Bulgaria mi e trudno da komentiram tui kato otdavna ne jiveia tam, no vse oshte imam nadejda, ili moje bi ne:
"From Pandora's box, where all the ills of humanity swarmed, the Greeks drew out hope after all the others, as the most dreadful one of all." Camus
Изцяло се присъединявам към тона и позицията на Шарко.
Но не мога да не те по-питам, Въздържателю:
След като квалификацията "българофил" за теб има негативно или поне подигравателно-иронично звучене/отношение, то значи ли че си фен на понятието "българофоб"?!?
И последно, съвсем добронамерено бих ти казал: Не отговаряй на въпроса тук, но непременно отговори на себе си, преди да пишеш каквото и да е за Българското и за бълхария. Дори когато респонденти са ти някакви си "болхарские блатные люди".
това е по-редният и най-реднияТ случкай Тук
по подобен начин са окипазени много от старите диалози, като са затрити постинги-отговори и на самите диВинци!
твърди се че се дължи на неоБиясними технически причини т.е. нещо като кампютэрнайя болэзнь на нэрвеннайя почве
и може и да е вярно
НО!!!
тогава се сменява некоя чуздица звочашта като:
хостаря дивелопъра провайдъра дийзайнера имплементатора криейтиватора алтернатора дерзайнера апликатора....
оу божке!, пърдон - ено време апликатор са викаши на накрайшника за сапунена вода озат...
Нема сми са пиши тук. Засега
уважавам числата и не се сдържах:
отгоре пише 14 коментара, а отдолу стройно да подредени 10. Ето един от отпадналите:
*****************************************
От самия THE END, на иначе хубавото интервю, може да излезе един позитивистичeн дий!велопмент на "примитивна" българска поговорка:
Дай Боже, на умно Сляпо - да прогледне!
И как да се не сетим и за тодорколевите чистачки и настигането на пустите му но бая „пусти” хамериканци.... И като се сещам, че и той излезе ДС-агент, и песимизЪмът и тоталният скепсис - и за българите и за Българията - почват пак да ме обладават и пре-обладават отвсякъде. И на отпредното, и на отдзадното стъкло. И ме карат вместо България да пиша бълхария...
"... тежко, тежко. Вино дайте!"
(хе хе може и от Кановите "винени двори" - както бихме нарекли с нашия примитив инглиш Kanov vineyard)
Е, ха! Наздраве за „енклавния” ни примитивизъм!
То аслъ след тоя
"медицински безпощаден разрез на социалния и политически живот у нас", гарнитуриран с малко вино и презокеанската дисекция
„Америка отдавна не е страната на неограничените възможности. Америка е страна, затисната … трудно може да се диша.”
и с flashкащата фраза „скрит марксист … да бъде лидер на света”!?!!?
КАКВО ДРУГО НИ ОСТАВА
освен на „малки полянки” „с достатъчна гравитация” и дълбоко „всмуквайки молекулите” на все още спастрения в „енклава” ни, наречен бълхария, нашенски сладък и световно умилителен TABLE ПРИМИТИВИЗЪМ, люто да пцуваме ”заобиколени от доста големи и зле обработени ниви, обрасли с троскот, магарешки трън и плевели”, както и от тукашни и шенгенски ДС агенти???
ДРУГОТО е да са на!ядеми промискоитусно с диви гъби май…....