В Сакар като в Напа вали от Юлия Костадинова 04 Януари 2017

Едно пътуване из избите в Източните Родопи и Сакар, които ние обобщено наричаме региона Сакар, ни накара да повярваме силно в бъдещето на българското вино. Затова ако сте позагубили надежда и нерадостни мисли са ви налегнали за бъдещето на Родината, идете на винен туризъм в Сакар. Съвсем сериозно.

Сакар, чисто географски, е обозначен на картата като купообразна гранична планина в Югоизточната България. Намира се в близост до реките Марица, Тунджа, Соколица и Сазлийка и е известна с изобилната си и разнообразна флора и фауна, благодарение на което напоследък се разви ловният туризъм в областта. Сакар и Източните Родопи отдавна представляват интерес за учени и еколози, тъй като тук е съсредоточено най-голямото разнообразие от грабливи птици в България, които са застрашени от изчезване.

Източните Родопи от своя страна са най-богатите на паметници на мегалитната култура от тракийската епоха в тази част от Балканите. В тази част на планината, по поречието на голяма и живописна Арда, са открити хиляди паметници на тази древна култура – могили, скални светилища, долмени, пещери, крепости и т.н. В двете планини освен това ще откриете десетки природни феномени – многобройни скални фигури с причудливи форми: пирамиди, гъби, животни, хора... Любопитен факт е, че според индийските философски школи Родопите са една от седемте свещени планини на Земята.
Дълги години районът на Сакар планина е бил затворен, защото е гранична зона и от това следват две извънредно важни неща:

a) Туристическата инфраструктура въобще не е добре развита, но както е прието да се казва, притежава огромен потенциал.

b) Природата се е запазила непокътната и това може да се види и усети, следователно относително лесно може да се практикува био земеделие.

Тръгваме призори и само след два часа и половина сме вече в Любимец. Новата магистрала Марица е всичко, от което пътуващите в този район се нуждаехме. Българско-турско-гръцката граница при Свиленград е един от най-възловите участъци на Балканите и трафикът от и към него беше непоносим по предишния двулентов път от Пловдив през Поповица и Първомай. Сега е не просто по-лесно, а като че ли изцяло променено – по-живо, по-цивилизовано и добре уредено място. Харманли и Хасково се намират (вече) на 40-50 минути от Пловдив, което прави нещата много по-различни и удобни.

Еолис: там, където вятърът и слънцето се срещат

Първо се срещаме с Яна Христова от Еолис Естейт. „Искахме да ви покажем лозето, което иначе толкова обичаме, но за съжаление точно тази година пораженията ни от градушка са 100%. Едва ли ще има и една касетка, ако тръгнем да събираме измежду редовете… Човекът от Изпълнителната агенция по лозата и виното, който дойде да регистрира лозето, каза, че рядко е виждал наистина 100% поражения. Божа работа. В един масив малко по-нагоре половината е унищожено напълно, също като при нас, а другата половина – нищо му няма…“
Лозето на Еолис е разположено върху забележителни червеникави почви на площ от 3 хектара, като в проект за засаждане са още 8 хектара. Това превръща Еолис Естейт в наистина малка, бутикова изба по всички стандарти. „Ние обичаме земята си, радваме се, че сме тук и я работим, колкото и да е трудно. И е много жалко наистина, че толкова малко са младите хора, които се завръщат обратно към своите корени“, продължава да ни разказва за иначе познатата ситуация у нас. „Живеем в Стара Загора, но имаме наследствена къща тук в Малко Градище, в подножието на Източните Родопи, така че по време на кампания сме тук. И също като повечето колеги от региона, основният ни проблем е с намирането на работна ръка, усмихва се Яна, но сме оптимисти. Развиваме се стъпка по стъпка, много бавно и полека, така предпочитаме“, завършва тя.

Вижте дегустираните вина на избата тук.

 

Ямантиеви в три цвята бяло

Пътят ни продължава през Източните Родопи към Ивайловград. Шосето е тясно, но след като превалите т. нар. връх Света Марина, ще се озовете в сърцето на меките хълмове на Източните Родопи, а на спускане ще ви се завие свят от прелестните меандри на река Арда, в последния от тази каскада язовир Ивайловград. И ето че след близо два часа (за 60 км от Любимец) най-после стигаме до мястото, което наричам моята батерия. Турското име на Ивайловград е било Ортакьой, или Средния град, защото там са си давали среща трите етноса – българи, гърци и турци. И щеше да си е чудесно така, ако в средата на миналия век не бяха затворили границата след Ивайловград. Така градът практически остава изолиран от естествената си принадлежност към Беломорска Тракия (която остава гръцка територия) и от останалaта част на страната, с която го свързва това иначе живописно, но тясно и бавно шосе през планината. До 2010 Ивайловград беше буквално като апендикс, но след отварянето на границата нещата са много по-различни. Градчето се е оживило, хората са се усмихнали, търговията върви…
Нашата втора спирка в обиколката на Сакар и Източни Родопи е изба Ямантиеви (Ивана и Юлиян) от малкия град в Беломорска Тракия. Малко неща са се променили от последното ми идване при тях, освен разбира се ние самите. Заварвам ги в обичайното положение – Ивана практично дава точни разпореждания на персонала, а Юлиян се справя блестящо в ролята си на оратор на теми от по-общ характер. Зарадваха ме и с новината, че започват да си сътрудничат с Tesco (небезизвестната британска верига) - под техен бранд наистина, но с обявен произход България, Тракийска низина, изба Ямантиеви от Ивайловград. Гроздоберът е в разгара си и въпреки това намират време да посрещнат гости и да ни покажат вина, които още не са показвали на широката публика. Как да не си обичаш работата?!
И за да няма неясноти, подзаглавието съвсем не е случайно. Ивайловград (не само в моите представи) е много „бял“ град. Трите цвята бяло са трите съкровища на това място: белият вятър (който духа от Бяло море и прави този микрорегион наистина уникален), белите почви (наистина заслепяващо бели през лятото от варовика) и белите сортове. Има много мнения по въпроса. Като цяло преобладаващото е, че Сакар и Източни Родопи са уютен дом за червени вина и ролята на белите е била по-скоро неглижирана. Търсенето днес обаче силно се е променило и избите издирват подходящи терени, сортове и подложки, за да постигнат добри резултати с бели сортове навсякъде из страната. И колкото и да е топъл Сакар – много от тях успяват тук. Опитайте сочното и цветисто вионие на Ивана и Юлиян Ямантиеви (чиято цена го прави особено атрактивно), а ако сте любител на истински сериозните, пикантни бели в дъб, тогава е ясно – Marble Land Chardonnay е вашето. Всъщност нека да го кажа така: шардонето от това уникално лозе, в чиято почва преобладават мраморни късове (от там и името му), е в челната тройка за страната.
И все пак няколко думи за червените – от малка знам, че ивайловградското мерло е легендарно. Днес, като „винен“ човек не съм 100% убедена в горното. Като че ли кабернето повече ме вълнува, а това, което наистина искам да доживея да видя, е вино от (поне) 30-40-годишно лозе с каберне фран… 2015 може би ще се окаже тяхната звездна година!

Вината на Ямантиеви

 

Катаржина: френско шато на българска земя

Катаржина е изключителна изба и самата й поява преди точно десет години оповести едно ново начало за целия регион, наречен Южен Сакар. Технически тя не се намира в Сакар. Катаржина Естейт е на самата граница (буквално) на Гърция с България и току до границата с Турция – на 2 км от село Мезек и на 7 км от Свиленград. Няма нужда да казвам, че това е един от най-благодатните райони за отглеждане на лозя в България и Европа – малко встрани географски, но „емоционално“ като част от региона Южен Сакар - Източни Родопи – с температурна сума през вегетационния период от 4000° C . Сгушена сред пухкав килим от лозя, мястото и самата постройка сякаш с магическа пръчица са пренесени от Южна Франция – финес, елегантност и интересна смесица между модерност и класика. Избата, построена като класическо френско шато, работи на принципа на гравитацията; снабдена е с няколко сортировъчни линии, работят много със студ и берат изцяло от собствените си лозя – вече над 300 хектара в плододаване. Земята е песъклива, камениста и бедна. Климатът е умерено континентален, но естествено със силно средиземноморско влияние. Лятото е сухо и горещо, а зимата – топла и дъждовна.
Имайте предвид, че Катаржина е сред най-големите работодатели в региона в момента, с постоянно заети близо 100 суши във винарната и около 600 заедно със сезонните работници по време на гроздобера. Годишно преработват годишно над 2 500 тона. И, внимание, над 70% от виното си реализират у нас, на българския пазар, като част от сделките вече се сключват „на зелено“. Малко са винарните, които са направили толкова много за България и българското вино през годините и е редно да подчертаем този факт.
Разговаряме за сортовото разнообразие (в лозята им има мерло, каберне совиньон, сира, каберне фран, малбек, темпранийо, карменер, и мавруд. От белите - шардоне, совиньон блан, семийон, вионие, мускат отонел и траминер) и стигаме до бъчвеното отделение на избата. В дъното на залата се вижда отделно стъклена стая с дегустационна маса и една картина, закачена на стената – кончето, което ще видите на етикетите на всички премиумни вина на Катаржина. „Избата носи името на покойната дъщеря на собственика Трилински, а тази картина е рисувана от нея и е най-скъпото ни съкровище“ ни казва енологът Мирослав, който ни развежда наоколо. Около кончето, станало символ за качество, спокойно отлежават във френски барици вината на Катаржина. „130 - 140 тона вино ферментира в дъб, а 200 - 250 тона грозде се преработва и минава през бъчви“, обяснява Мирослав. „Бъчвите ни за ферментация за 400-литрови, а за отлежаване естествено са 225 л.“ Резултатът ни очаква в дегустационната зала, която предоставя прекрасен изглед през френските прозорци към лозята – една безкрайна зеленина. Опитахме сочни бели и елегантни червени от реколта 2015, които отново потвърдиха усещането ни за „френска връзка“ в Катаржина.

Вината на Катаржина

 

Малката звезда: избата на кръстопът

Все повече са хората, които се отбиват през Харманли с идеята за винен туризъм из сакарските изби. Една от новите стари малки винарни, която се намира на супер ключово място, е Малката звезда. Като тръгнете от Харманли в посока Тополовград, няма как да я подминете. Посреща ни цяла делегация: едно свръх ентусиазирано куче порода нещо-като-дакел, заедно с малкото си (умалено копие на майка си), една много делова и охранена котка, която видимо е със сериозен житейски опит и двамата енолози на избичката, разположена на пътя – Свилен Георгиев и Димитър Димов. Свилен е син на единия от двамата собственици на Малката звезда, наскоро завършил в Пловдив, докато Димитър е енолог с дългогодишен опит из редица български изби. Двамата са много симпатичен и очевидно доста успешен тандем. Нямат търпение да ни покажат последните си вина, които са настанени под един навес встрани от кръстовището. „Скоро тук нещата ще изглеждат коренно различно“, разказва ни Свилен, докато Димитър ни налива няколко мерла (в това число едно изключително интересно, със спонтанна ферментация), марселан, карменер и малбек от неръждаеми съдове. „Съдовете ще си имат най-после истински дом, самата изба в приземния етаж ще се реорганизира, това, което е дегустационна с магазин горе, ще бъде ресторант (за каквото е проектирано), а отстрани ще се изгради хотелска част“, разказва Свилен за бъдещите им творчески планове и допълва, че откакто собствеността е вече изцяло поделена между баща му Георги Георгиев и партньора му Николай Иванов, нещата са доста по-установени, ясни и съответно по-лесни за работа. „Вратите ни винаги са отворени, много ми харесва, че заедно с останалите изби тук, около Харманли, сме не просто колеги, а приятели. Да си част от нещо смислено и добре организирано е много по-лесно, отколкото да си сам, да се чувстваш сам и да се бориш сам“, казват двамата енолози. Слизаме в избената част на помещението и за първи път тази година опитваме сок от току що засято шардоне с мерки на манекенка, както го определих: 24 градуса, киселини 6,9 и 3,4 pH. Последва дегустация от бъчвите (вижте дегустационния раздел) и накрая сядаме да опитаме стари и нови бутилки с вината на Малката звезда. Изводът? Тази изба е във възход и ще пием интересни вина от тандема Георгиев-Димов, които се отличават с изявен плодов стил, с подобен на восък и прополис вкусов аромат в червените вина и балансирана сладост в белите.

Вината на Малката звезда

 

Кастра Рубра и Т-уайнс – рекорд за Гинес и още има ли рок в Коларово?

Първият ни, доста натоварен, ден ще приключи в моята любима Кастра Рубра в село Коларово, на 3 км от разклона, наречен Малката звезда (като избата). Пристигаме по тъмно, масата вече е сложена и с удоволствие си сипвам от тяxното пино, реколта 2013, за старт на вечерята, а не за дегустация. Обичам да xодя в Кастра Рубра. Там не се чувствам в България, без да искам да обиждам никого (т.е. в онзи смисъл, в който виждаш как нещо е добре направено и което работи въпреки всичко). Xаресва ми това, че винаги всичко е на ниво – от покривката на масата, през приборите, чашите и xраната до музиката по време на вечеря (за виното се подразбира!). По някое време почти винаги слушаме твърд рок и това също е част от тероара, мен ако питате… Управителят Цветан Георгиев, енолозите Пламена Костова и Антон Димитров (които са вече десет години в избата), заедно с новите си колеги Деница Кабзева и Пламен Танчев ме посрещат с новината, че от миналата реколта е стартирала новата им изба – Т-уайнс, на 200 метра по-надолу от Кастра. Но понеже вече е тъмно, решаваме да се отдадем на епикурейски живот и да оставим работата за после. В разгара на гроздобера сме и естествено през цялата вечер си говорим за лозя и грозде. Цветан Георгиев казва, че градушките, които през пролетта са унищожили доста лозя в Свиленградско, слава богу, са ги подминали и очакват добра 2016 реколта. “Няма да е като 2015, но засега сме оптимисти”, продължава той и докато се смее, допълва “такова лозе сме направили, че до няколко години можем да го оградим и да пускаме вътре с билетчета”. Шегата настрана, факт е, че лозето на Кастра Рубра е едно от най-добрите в България. От там, като прибавим и отличната изба, която някога собственикът Жайр Агопян построи, без да жали сили и средства, буквално вкопавайки я в скалата, резултатите очаквано са на световно вино. Разбира се, всичко това нямаше да се осъществи без помощта на теxния консултант и приятел – летящият уайнмейкър Мишел Ролан, когото мнозина наричат още виненото гуру.
Вечерта е към своя край, пили сме превъзxодни вина, цял ден сме на път и е време за почивка. Неочаквано точно над изба Кастра Рубра светват прозорците на супернов, луксозен xотел, толкова стилен и шик, че първоначално мисълта ми отказва да го настани в село Коларово, Харманлийско. Постепенно свиквам с постройката и с удоволствие си представям как водим свои гости чужденци, които първо пристигат в нормално българско село (знаете как изглеждат нещата, да не се лъжем) и xоп – изненада – настаняваме ги в xотел, който спокойно би засрамил половината къщи за гости в Напа вали, Калифорния. Както се казваше в един съвременен български филм, “найс, а?”. Само дето село Коларово не е точно най-нормалното село, а село, което според мен трябва да се кандидатира за рекордите на Гинес. Заедно с новопостроената втора изба на Жайр Агопян – Т-уайнс, това е селото с най-много изби на глава от населението: цели три, при редовни девет (9) жители!
T-уайнс също много си заслужава да се види. Изглежда наистина като едно по-голямо парче, отделило се от Кастра Рубра. Което не е никак чудно, като се има предвид, че е дело на арxитекта на Кастра Тодор Обрешков (автор и на прекрасната къща за гости, за която стана дума). „Това е много удобна изба за работа, където ще се правят базисните и среден клас вина”, казва ни Пламен Танчев, който ни развежда из помещенията. “Проектирана е от двама от енолозите на Кастра Рубра и е съобразена с лозето ни – за всеки блок си има съд. Действително е огромно удоволствие да се работи тук”, допълва той. Избата е нова, вярно е, но не мога да не призная и очевидните неща – тя буквално свети! “Първата работа на всеки, който извършва някаква манипулация, е след това да почисти. Затова, както сами отбелязаxте, не се усеща никаква миризма и няма нито едно петънце.” Наистина е впечатляващо.
Ето го и отговора – да, има рок в Коларово!

Вината на Кастра Рубра/Т-уайнс

 

Традициите на Сакар са живи в Шато Коларово

Рано на другия ден с колегите се отправяме на дегустация в още една от бутиковите винарни в Сакар – Шато Коларово. Въпреки навиците ми да не закусвам или да закусвам доста по-късно, не издържах на аромата на току-що изпеченото гьозлеме от Злати в Кастра Рубра, нашите домакини предната нощ. Още повече, че от 8:30 до края на този ден предстоеше да опитаме буквално десетки вина. Щастливо замаяни от чистия въздух, спокойното утро и щедрата закуска извървяхме цели 50-60 стъпки надолу от главната улица на село Коларово - от Кастра Рубра до Шато Коларово, където вече ни очакваха. Еноложката Илиана Коева и собственикът Стоян Стоянов ни въведоха в избата и след кратка разходка се озовахме на уютна маса тип под-асмата, където ни очакваха дегустационни чаши, домашно сирене и уханна, още топла баница със сирене и тученица. За сакарските зелници може да се напише ако не отделна книга, то със сигурност цял материал, който, ако зависеше от мен, без колебание бих нарекла Ода на радостта. Чудя се дали връстниците на сина ми някой ден ще могат да опитат този вкус на домашно точени кори, толкова тънки и вкусни, че нито една фирма за кори на пазара не може да ги достигне, на домашно сирене с малко ориз и мас (задължително с малко мас, освен с олио) и зеленина според сезона… Лъскава от жълтъка отгоре, поръсена с мак или сусам и изпечена на връшник в пещ, което придава един лек, но напълно неподражаем опушен тон, без който цялостния вкус просто не е същият. Заедно с гьозлемето на Злати от Кастра Рубра, зелникът на Шато Коларово също мога да посоча като едно от чудесата на Сакар. И понеже стана дума за баници, не мога да не напиша колко съжалявам, че често на дегустации у нас човек може да получи гризини или сирене бри, вместо един хубав зелник. Толкова за манджите, сега за вината: Шато Коларово е минивинарна от самото си създаване през 2009 година. Наследило къщичката от бивша мандра, сега то е процъфтяващо малко производство за 65 000 бутилки, главно червени и съвсем малко бели вина. Сортовете са каберне фран, мерло, каберне совиньон, малбек, пти вердо и може би най-добрият мавруд в региона. Стилът на Шато Коларово се оформи през годините и намери своите верни, но и увеличаващи се почитатели. Вината им мога да определя като добре структурирани, опушени и пикантни за всички червени сортове, докато белите – малко шардоне и вионие – са свежи, без участието на дървесина. И като стана дума за традиции, маврудът на избата в серията Megalit 2012, отлежавал 18 месеца в български дъбови бъчви (нови и второ зареждане), дава заявка за нов прочит на най-популярния ни местен сорт в сакарския регион. Времето ще покаже!

Вината на Шато Коларово

 

Вила Басареа: най-новото попълнение в групата

Ако добре познавате избите на Харманли и региона няма как да не познавате и винарят Камен Коев, който започна заедно със съпругата си Илиана Коева (в момента уайнмейкър на Шато Коларово) да работи като енолог на Малката звезда преди вече десетина години. Младото семейство точно се беше преселило от Търговище, когато ги посетих за първи път, и както самите те си спомнят сега, идваха от една съвсем друга реалност; днес вече се чувстват като в свои води с порасналото си дете и своя собствена семейна изба. Макар много неща да се смениха в региона, едно нещо си е същото – Камен е все същият спокоен и внимателен човек, грижлив стопанин и прецизен енолог. Илиана ни отвежда в семейната им изба, където се запознаваме с партньора на Камен – Тодор Братанов. Камен отсъства, но Илиана и Тодор с гордост ни показват части от най-новата микровинарна в Харманли. Самата Вила Басареа е съвсем малко производство, практически на шосето, на стария път за Свиленград и засега преработват едва 70 тона грозде. Името на избичката идва от другото име на Дионис – Басарос. Въпреки страховитите си корени, името се харесва на хората, които вече втора реколта оценяват труда на съдружниците, особено в частта бяло вино и нежно провансалско розе (вижте в дегустацията ни техните вина Villa Bassarea Image Reserve (white/red), Villa Basarea Rose Merlot). „Тук аз съм с второстепенна функция”, смее се Илиана Коева на излизане. „Камен ми е разрешава да поливам цветята и това е основната ми роля”. Питам я какво е цял живот да сте двойка и семейство винени технолози (имам и други приятели и знам, че е безумие, интересно ми е как е в техния случай) и отговорът не ме изненадва: „Денонощно и непрекъснато се говори за вино. До такава степен, че детето ни отказа да има нещо общо с тази професия”, казва ми откровено младата жена и допълва: „Не трябва да се меся. Както не се меся и на Камен, а той от своя страна не се меси на вината. Той твърди, че така стават най-красивите вина – като не им се месиш много-много”. Простичко, но вярно, нали?

Вината на Вила Басареа

 

Братанови: история за бащата и двамата братя

Имало едно време един добър и грижовен баща. Той имал двама сина, с които живеел в мир и съгласие. Братята станали силни и умни мъже, били привързани един към друг, но и много уважавали своя баща. Затова, когато бащата един ден решил да се завърне към корените си и да засади лозе (на баир), те станали и го последвали в това трудно и рисковано начинание. Ако щете вярвайте, но тази приказка е истинската история на семейство Братанови. Напълно оправдавайки фамилията си, това сплотено семейство, заедно с децата си е сред най-добрите примери за възраждане на прекъснатата връзка със земята. След близо 50 години Братанов баща се връща в Сакар, където засажда 24 хектара наследствени земи в района на село Шишманово, до Харманли и през 2010 заедно с двамата си синове – Даниел и Христо, винифицира първата реколта с марка Bratanov. След вече шест реколти семейното предприятие е установено и по някакъв начин - улегнало, но само те си знаят колко работа е им е коствало това. Днес Братанови могат с подробности да ви разказват за всяко кътче от своето лозе, познават вината си бъчва по бъчва и освен собственото си производство са приютили още съдовете на своя приятел и също запален странджански винар Иво Върбанов. „Всички червени сортове тук се чувстват добре, наистина”, казва Христо Братанов, по-малкият от двамата братя, „но като че ли каберне франът се чувства най-добре. Гледам и другите – сирата е много привлекателна и бомбастична, кабернето и мерлото по свой начин са интересни и дават прекрасни вина, но каберне франът просто се чувства добре, това е. Хармонично зрее, хармонично развива чепките, хубавее и разцъфва в сакарските лозя. Аз мисля, че това може би ще бъде сортът - емблема на района”, споделя още той. Аз също мисля така!
Братанови имат още една голяма заслуга не само за региона, но и за българското вино: те са сред учредителите (заедно с Иво Върбанов), на БАНЛВ – Българската асоциация на независимите лозаро-винари, но освен това показаха на света потенциала на тамянката от Сакар. Последното е важно почти колкото активната им дейност като двигател в региона на общите сбирки с колегите им от другите изби, за организирането на Празника на гроздобера в Сакар, за представянето на малките изби от Асоциацията съвместно по изложения и т.н. Не мога да не спомена името на Таня Аврамова, съпругата на Христо Братанов, която работи усилено както за бранда Братанови, така и за бранда Сакар. Както сами разбирате – достойните хора правят достойни неща и отглеждат достойни деца. Такива хора няма как да не направят добри вина. Разбира се, за това много помага и доверието им в младата еноложка Мария Стоева (неотдавна отличена за Млад енолог от СЕБ), на която се дължи завоят в последните две реколти на Братанови – повече работа с утайките, частични или изцяло изкарани спонтанни ферментации с диви дрожди.

Вината на Братанови

 

Вино + класическо пиано или защо Иво Върбанов е най-добрият винар сред пианистите

Две неща могат да се кажат за Иво Върбанов. На първо място, той е световно известен класически пианист, който живее в Лондон. На второ – той е запален винар и отличен дегустатор, който преди няколко години реши да се отдаде на втората си страст и да започне да отглежда лозя в родината си. След дълго проучване избра тъкмо района на Южен Сакар до село Изворово. През 2005 той купи 13 ха земя и през 2006 започна да ги засажда. От 2009 до 2012 последваха три тежки години, когато Иво се бореше с левкемия. След принудителното отсъствие от сцената и винарския бизнес за огромно облекчение и наша радост Иво Върбанов се завърна към проектите си. Винаги е казвал, че целта му е била да направи вина, които изразяват тероара на района. А този район Иво смята за един от най-добрите на Балканите. Винифицира заедно с приятелите си Таня и Христо в изба Братанови. Въпреки че получава съвети от легендарния италиански консултант Лука д’Атома и дългогодишния си приятел Андреа Макиа, идеята зад вината е на Иво. От 2014 избата се управлява от Станчо Бангиев. „Заради използването на био земеделски практики добивите са естествено ниски”, подчертава прочутият музикант. През 2015 той засади наново два масива с марселан и шардоне (заради горските пожари през 2013). Общото производство на избата е около 20 000 бутилки в зависимост от реколтата. Иво е сред основателите на Българската aсоциация на независимите лозаро-винари.

Вината на Иво Върбанов

 

Санта Мариа: тамплиерите в Сакар

Винарите от изба Санта Мариа споделят, че са превърнали семейните традиции при отглеждането на вина в професия и стремежът им е да получат максимално тероарни вина. Вината на новата изба в Сакар – Санта Мариа, се произвеждат от 30 ха собствени лозови масиви, намиращи се по южните склонове на планината край село Момково, близо до Свиленград. Лозята са разделени на масиви за червени и бели сортове, засадени с мерло, каберне совиньон, сира, пти вердо, типичния български сорт рубин, но и още интересни сортове като примитиво или марселан. Капацитетът на производството на Санта Мариа е до 100 000 бутилки, а великолепните климатични условия около Свиленград, които правят гроздето „да зрее и да пее”, ги нареждат сред най-интересните нови винарни с добра заявка за качество.

Вината на Санта Мариа

 

Тера Тангра: омайни вина от земята на бог Тангра

Ето, че дойде финалът на нашата обиколка. Последната ни спирка е в друга една емблематична сакарска винарна – Тера Тангра. Избата, изградена от земеделци, притежава един от най-крупните лозови масиви с площ от 320 хектара, край Харманли, а самата тя се намира в края на града. Срещаме се с основния енолог на Тера Тангра Димо Хаджиев. Освен него там работят и двамата му колеги Стефан Георгиев и Владимир Ковачев. Минаваме от едно помещение в друго и докато вървим из двора, забелязвам, че той буквално е постлан с тънък килим от… слънчогледови люспи. „Това е от нощната смяна. Докато изгледат един-два мача и всичко става на люспи.Това е шега, разбира се. Котелът на цялата ни изба е на пелети от слънчогледови люспи, остатъчен продукт от производството на олио – екологично и евтино гориво. С тях греем и за доброто протичане на малолактичната ферментация“, добавя енологът.
Капацитетът им на производство е за 1 млн. 200 хил. литра, но реално те произвеждат малко по-малко от половината – над 500 тона вино. В по-добри години съответно произвеждат повече. „Ние сме много голям производител на качествено грозде и в това се състои нашето предимство. Можем да отделим най-доброто за себе си, а съдовият ни капацитет е достатъчен, за да работим спокойно, без да се притесняваме, че нямаме място.“
Вината на Тера Тангра в червената гама са добре познати на пазара и предпочитани заради благоприятното си съотношение между качество и цена, но това, към което избата се е насочила в момента, е подобряване на общото качество на белите си вина. Опитахме един сок от тамянка, първият в моя живот, който направо ме остави без дъх – ароматен и вкусен с вече отличителните за сорта нотки на захаросан джинджифил, кардамон и личи, това определено ще бъде вино, което с огромно удоволствие ще дегустирам, щом стане готово! И както по тази, така и по останалите тамянки, които пихме през двата дни на нашата обиколка, съдя, че това е Големият Бял сорт на Сакар.

Вината на Тера Тангра

Нашата обиколка из Източни Родопи и Сакар ще завърша както често завършват приказките: два дни яли, пили и се веселили, опитали превъзходни вина и се завърнали с усещането, че Сакар може и засега да няма същия блясък, но прави по-добри вина от Напа вали.

Горе ↑
Коментари 2 коментара
1 Веселин Апостолов Ср. 04.01.2017   |

Много добре написана статия. По принцип в района на Сакар повечето села са почти изоставени- хората, принудени от безработицата бягат към големите градове. Браво на всички, които са решили да инвестират чрез винарски изби в тези райони. Скоро и в района на с. Главан (лятото на 2017) ще отвори врати винарска изба с хотелска част към нея ( Заара уайн).Пожелавам успех на собствениците. Този район би бил чудесен за развитие на винен туризъм

2 Петър Томов Вт. 10.01.2017   |

Дано с това глобално затопляне вината не им станат като гръцките и турските-алкохол и това е

За да коментирате и гласувате, моля влезте в профила си или се регистрирайте.